Дмитрий Глуховски - Здрач

— Нямам представа! — стовари се острието на гилотината. — Клиентът ни не е идвал през последните дни. Отбийте се в края на седмицата или просто ми напомнете вашия телефон, ще ви звънна.

— А, не, благодаря, няма нужда, аз ще мина, аз тук често минавам… — мислех си, че сега наистина ще минавам покрай тази проклета агенция по десет пъти на ден.

— Е, както искате — той сви рамене и като се пресегна към копчето на телевизора, увеличи звука.

— Довиждане — казах аз.

На ти сега. Излязох навън и като затворих очи, вдъхнах въздуха с миризма на изгорял бензин и на редките ноемврийски бури. Вслушах се какво става вътре в мен… Като че ли гледах отражението си в бъчва с дъждовна вода, каквито стоят до вилите и до селските къщи. Моят люлеещ се силует плуваше в ленивата тъмна вода, на чиято повърхност кой знае защо лежеше самотен кленов лист. Гледах себе си от бъчвата уморено и равнодушно. Апокалипсисът засега все още не е настъпил, просто бавят главата. По дяволите всички. Поне ще се наспя.

Вкъщи се върнах съвършено без сили и опустошен, но умората ми бе лепкава като захарно петле на пръчка и също така сладка, с лек горчив привкус. Пъхнах се под пухения юрган и взех купената книга за маите, но така и не успях да я отворя. Мислите ми се заплетоха, смесиха се с неверни образи, нахвърляни от въображението ми и след няколко секунди фунията на съня вече ме всмука целия.

Тази нощ най-сетне сънувах кучето си и си спомням, че дори насън бях много радостен. Излиза, че в апартамента ми, в кухнята имало една малка вратичка за някакво килерче. Точно в него е живяло кучето ми през цялото това време, докато аз съм го смятал за умряло. В този сън кучето започна да драска по вратата, искайки да излезе, и когато го пуснах навън, беше толкова щастливо, че ме облиза целия, като особено много се стараеше да уцели с мокрия си език носа и ушите ми. После, естествено, дойде време да го изведа на разходка. Това можеше да се определи по обичайните признаци: кучето започна да ме гледа в очите, да тича към външната врата, а после, вече отчаяно да ми обяснява желанието си с намеци, ми донесе със зъби каишката си.

От сън към сън се променяха всъщност само обстоятелствата, при които аз откривах, че то всъщност не е умряло, ами точно обратното — чувства се прекрасно, иска да го нахраня, да го разходя, пък и да играя с него по време на разходката, като му хвърлям пръчки, които то да ми носи обратно.

Понякога, както днес, откривах, че през цялото това време то е живяло някъде близо до мен, просто аз не съм го знаел. В други варианти на това видение кучето действително е умряло, но самото то не е знаело, затова, докато аз съм се държал с него като с живо, смъртта му е била като наужким. Тук главното бе да се играе по правилата, да не плача за него и изобщо да нямам прояви на жалост — с една дума, да правя всичко, за да не може то да се досети, че повече го няма. Впрочем при неговата жизнерадост и кипяща енергия това не беше толкова трудна задача. Накрая оставаха сънищата, в които то просто отново беше с мен без каквито и да било обяснения и в тях аз нищо не знаех за неговата гибел. Тези сънища, най-леките и светлите, обичах най-много.

Сега трябваше да се разхождаме по непознат за мен парк; както обикновено, му махнах каишката още щом се озовахме на разстояние от уличното платно. То нямаше търпение да потича по тревата; никога не се реших да го лиша от това удоволствие. Когато кучето беше живо, заради моето домошарство то трябваше по цял ден да се въргаля — зимата на дивана, лятото на пода. Сега, изтръгвайки се от царството на мъртвите за кратко съществуване в моите сънища, на него отдавна му се искаше да си спомни за какво го е създала природата. Сетерът е ловджийска порода и аз знаех от какво лишавам кучето си, затова се стараех с нищо да не го ограничавам, когато ние рядко успявахме да излезем в парка или някъде на село — независимо дали наяве или не.

След известно време кучето се втурна нанякъде толкова далече, че го загубих от погледа си. Затова докъм дванайсет през нощта, когато се събудих да отскоча до тоалетната, не ми оставаше нищо друго, освен да обикалям една след друга пронизаните от слънчевите лъчи алеи на летния парк, повтаряйки като с навита пружина името му. През цялото това време кучето ми тичаше някъде наоколо, без да успея да го мерна, и ту отляво, ту отдясно, оставайки на неголямо, но недосегаемо разстояние, от храстите се чуваше радостен лай.

Когато станах, първата ми работа, още преди да вляза в банята, беше да отида в кухнята и много сериозно, и с цялото възможно внимание да изследвам стените там.