Дмитрий Глуховски - Здрач

Какво пък… Оставаше ми само едно.

За моя последен поход аз се приготвях солидно, сякаш тръгвах на експедиция за Северния полюс. Термос с чай, топли дрехи, химикалка и топче чисти листове, две опаковки стеаринови свещи. Още един пуловер: там, горе, сега сигурно е много ветровито…

Изкачвайки се към десетия етаж по стълбите, аз долепвах ухо до вратите на съседите. Навсякъде бе тихо; само в два апартамента приглушени разговори се редуваха с тихичък детски плач. Мрачната тържественост на тези минути усещах не само аз: хората се страхуваха да говорят високо и да напускат укритието на родните стени, чувствайки причакващите ги във външния свят демони. Аз обаче не се страхувах от тях: какво значи срещата с духове в сравнение с онова, което предстои да срещне целият свят в близките часове?

Ключалката и милиционерската пломба, които ми затваряха изхода към покрива, счупих лесно. Повечето закони и правила, изпълнени със значение в обикновено време, в навечерието на Апокалипсиса губят всякакъв смисъл. Вятърът на вечността отскубва от човека цялата???, наслоени от обществото люспи, всичките налепи от крастата на цивилизацията, оставяйки го първичен, гол и беззащитен — сам със себе си и със света, сам срещу боговете и срещу смъртта.

Въпреки очакванията ми на покрива почти не беше студено. Гъстите сиви парцали на облаците, дебело очертани с маслени бои върху черното платно на небето, бяха застинали, а божественото дихание, обикновено подхващащо ги и гонещо ги надалече, бе секнало. Като че ли пред мен наистина бе мъртва картина.

Огледах се.

„Сталински“ десететажен блок в днешната, натъпкана с хормони за растеж Москва, не можеше да осигури господстваща височина, както беше преди двайсетина години. Но макар и да ми се искаше по-хубава площадка за оглед, за да видя пръв пристигащите ангели на Апокалипсиса, Ягониел ясно предписваше на желаещите да съзерцават края на света, да заемат места по покривите именно на своите жилища, а аз нямах намерение да нарушавам проверените през хилядолетията ритуали. И при това оттук изгледът към града все пак беше доста добър.

Почти цяла Москва бе останала без ток, само на няколко места, вероятно снабдени със собствени генератори, проблясваха електрически оазиси. Лепкавият мрак лениво миеше тежките грамади на арбатските сгради, течеше се по линията на изровеното „Садовое колцо“, разбиваше вълните си в подножието на сталинските здания, които като грандиозни сватбени торти се извисяваха над останалите постройки. Тук-таме се суетяха светулките на колите, безразборно бутайки се в невидимите отгоре препятствия и опитвайки се да минат по изкорубения асфалт.

Приближих се до самия край на парапета, седнах и като провесих крака надолу, обърнах лицето си на изток. Сигурно вече беше около обяд, но хоризонтът си оставаше също така пуст и черен като в безлунна нощ. Дали ще дочакам изгрева? Вероятно за юкатанските индианци, които в края на всеки полувековен цикъл също така нетърпеливо са очаквали появяването на небето на отслабения Ах-Кинчила, всяка секунда многократно се е удължавала, правейки очакването безкрайно.

Аз зная, че краят е неотвратим. Имах всички знамения на Армагедона и съм уверен, че правилно съм ги изтълкувал. И остава само да дочакам последния, заключителен удар, който ще срути небесата върху земята и ще стрие на прах всички хора до последния човек, и всичко, създадено от тях, и самия спомен за тях, и ще спре времето.

Аз зная, че умиращият Бог, отчаяно борещ се с поглъщащия го недъг, е обречен. Че от обятията на Морфей може да се освободиш, но морфинът никога няма да разтвори своите обятия и да пусне Кнорозов. Че аз, картоненият статист на неговите видения, заедно с цялата заобикаляща ме Вселена зазидан в единичната килия на съзнанието му, ще погина в същия миг, когато умиротворено се опънат бръчките на челото му и кривата на кардиограмата му.

Аз зная, че този Апокалипсис ще отмине незабелязан. Колко такива невъобразимо богати, увлекателни, безкрайни Вселени се раждат и загиват всеки ден, така и не намерили своите летописци, оставяйки спомен за себе си единствено в статистиките и върху надгробните камъни, където главозамайващият човешки живот, чиито предели той не е могъл да постигне и дори не ги е запомнил, ще се свият до две сухи дати.

Човек е смъртен.

Но защо тогава аз все още седя на покрива на старата арбатска сграда, седя вече толкова часове, че ми стигна времето да запиша цялата тази история, и все се вглеждам, до болка в очите се вглеждам в далечината, зад хоризонта, безкрайно очаквайки, че светилото ще изгрее все пак над земята и ще разпръсне мъртвешката тъма?