Дмитрий Глуховски - Здрач

Как ще реши той съдбата ми, след като аз предреших неговата? Дали ще ме изпепели той сега с взора си? Ще нахлуят ли тук сега кръвожадните демони от неговите кошмари, за да ме разтерзаят? Ставах неугоден, а значи нямаше да ми се размине бързата разправа…

— Мога да ви помогна да намерите вътрешен мир. Да намерите покоя, който заслужавате. Да преборите страха. Да ви утеша. Да ви изповядам… За това съм тук — забързах аз, опасявайки се, че ако не успея да го разубедя, просто ще се разтворя във въздуха заради ненужността си.

— По дяволите изповедите!!!

От неговия гръмлив рев, отекващ като юкатански буреносен тътен, стените уплашено се нагънаха, а на мен ми се подкосиха краката. Едва сега аз започвах да вярвам — със сърцето си, а не с ума — че именно той е създателят и властелинът на съдбите на нашата малка абсурдна Вселена.

— На мен не ми трябва духовник! Аз не желая да се смирявам! Какво очаквах, какво търсех през всичките тези седмици?! За какво беше всичко това? Заради какво?!

Но аз нямах право да се отказвам от думите си. Зажумял и треперещ, готов за мигновена екзекуция, но упорит — като опикал се от страх, завързан за насмоления стълб и затрупан със съчки еретик в позорна роба, аз не можех да отстъпя. Защо да лъжа на Последния съд?

— Как можете да оставате така сляп? Та пророчеството дава точното изброяване на знаменията, предвещаващи краха на света. И всички те се осъществяват…

— Прочетете ми тези редове още веднъж! — заповяда ми той.

Подчиних се, надявайки се, че това ще му помогне да се вразуми. Но едва дочакал да завърша главата, той, малко смекчил тона си, поиска да я прочета отново. Като че ли бе чул в думите ми нещо скрито от самия мен. С повтарянето вече трети, пети, десети път на назубрения откъс от дневника бръчките на лицето му се разглаждаха, а въглените на гнева в очите му бледнееха, докато съвсем не изгаснаха.

— Горкият — най-сетне изрече той. — Ти така и не разбра нищо, но успя да го внушиш…

Учудено загледан в него, аз чаках обяснение.

— Те не казват срока! Те забраняват да се изчислява денят на гибелта на света. Знанието действително е присъда. Ако знаеш колко ти е писано, целият ти живот се превръща в очакване на екзекуцията в единична килия. Ами ако в пророчеството е направена поредната изчислителна грешка?! Не бива да се губи вярата. Ами ако аз мога да се излекувам?! Може пък операцията да завърши успешно! Нима не разбра главното в тази проклета история? Маите са изчезнали, защото сами са предрекли края си и безусловно повярвали в него, самите те са си го предопределили. Пророчеството не би се сбъднало, ако те сами не са го осъществили. Какво от това, че съм смъртен? Линията става отрязък, ако се ограничи от две точки. Докато няма втора точка, това е лъч, тръгнал от мига на раждането в безкрайността. Аз не желая да зная кога ще умра! И докато не зная кога ще настъпи моят час, аз съм вечен!

Струваше ли си да споря с него повече? Нима не казах всичко, което можех да кажа? Не направих ли всичко, което можех да направя? Склонил глава, аз внимателно пристъпих към изхода. Там, някъде невъобразимо далече долу доживяваше последните си дни моят свят и аз исках да успея да се сбогувам с него. Да мина по „Арбат“, да подложа лицето си на студения януарски вятър, да се умия с падащия в дланите ми сняг, да отъркам буза в сивата кора на посипаните със снежец тополи, да пратя въздушна целувка на Москва от „Воробьовие гори“… Още веднъж да си пусна плочите на Елингтън и Гудман, още веднъж да вдъхна гъстия аромат на прясно кафе, най-сетне, да се обадя на приятелите си от студентството…

Какво от това, че тази приятели ги няма и никога не ги е имало, както ме няма и не ме е имало мен, нито моите родители? Какво от това, че никога няма да разбера нито какво се намира на мястото на Мавзолея, нито как в действителност изглежда Жан-Пол Белмондо или Мерилин Монро, пък и съществували ли са те изобщо?

Не съм виждал и няма да видя друг свят, освен онзи, където на Червения площад е издигната жертвената пирамида на маите, където Москва я окупират уморените мъртви войници, където като фалшиви жълтици призивно блестят куполите на новопостроените църкви и по каприза на неведомо висше същество носталгират по миналото, опасявайки се от бъдещето… Светът, моделиран по образ и подобие на един-единствен човек, в чието тясно съзнание сме се сгушили всички, мислейки, че това е безграничната Вселена.

И аз обичам този свят такъв, какъвто го познавам. И аз искам да му кажа за това. Докато още не е късно…