Дмитрий Глуховски - Здрач

Но какво можех аз, фантом сред фантомите в този призрачен мъничък свят, да направя за неговия всесилен и безпомощен повелител? Къде да търся някакъв знак? Той твърди, че аз зная всичко, трябва само да поразмишлявам, да се сетя… И тогава ме осени.

„… Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“ — така говореше онова момче в метрото.

Той умираше пред очите ми, защото метастазите бяха превзели неговото тяло и мозък. Репликата на неговите конвулсии и отзвук на мъчещите го пристъпи на болка бяха разрушаващите континенти земетресения, поглъщащите огромни градове цунами и разсипващите цели страни урагани. Чутото от мен пророчество не беше литературна измислица на жреците на маите, а чудовищна метафора на конкретни физиологични процеси, унищожаващи Кнорозов-Ицамна заедно с цялата, скрита в съзнанието му Вселена…

Не е късно — да се направи какво? Да се спаси ли? Как?

— Виждам, че вече започвате да осъзнавате кое как е… — отбеляза наблюдаващият моите колебания старец. — Това е много важно, защото ще ви се наложи не само да ми прочетете последните глави на книгата, но и да ми ги разтълкувате. Позволете да ви разкажа какво стана, преди да се озова в тази болнична стая. Може би това ще помогне… Всичко започна преди месец и половина. Мигрени, виене на свят… Дали кръвното не ми прави някакви номера, помислих си аз. Отиваш на лекар, описваш му симптомите, мислиш си, че сега ще ти предпише таблетки и ще те посъветва да се пазиш от преумора, а вместо това те изпращат на рентген и за биопсия. Гледаш доктора като пребито куче и жалко въртиш опашка: докторе, нали няма нищо сериозно, а? А той строго ти отговаря, че е най-добре изследванията да се направят веднага. Няма нищо по-лошо от тези няколко дни, които минават от момента на тази процедура до мига, когато се обаждаш, за да разбереш резултатите. Терзаеш се периодично ту от отчаяние, ту от надежда. Убеждаваш се, че всичко е наред, и намираш в медицинската енциклопедия десетки доказателства за това. Отново поддал се на мнителност, се мяташ като в задънена улица и коварната енциклопедия вече ти предсказва най-страшното. Не искаш предварително да плашиш роднините си и да притесняваш приятелите си и пазиш това в тайна, макар така да ти се иска да разкажеш на някого, защото тази тайна те гори, изгаря отвътре. А когато в телефонната слушалка ти казват: „Злокачествен тумор на мозъка“, ти се превръщаш в ходещ мъртвец. За умрелите — или добро, или нищо. Затова за научилите за твоето заболяване роднини думата „рак“ моментално става табу и това започва да се нарича само „заболяването“, сякаш така се увеличават шансовете за спасение — повече не се карат с теб, а се стремят само да те развеселят, да те отвлекат от мрачните мисли. Но ангелът на смъртта вече те е целунал по челото, заявявайки правата си, и печатът от неговите устни е виден за живите. Веселието става принудено, усмивките — престорени, гласовете — неестествено ласкави, а хората не искат да стоят дълго време с теб. А и ти самият се чувстваш прокажен, започваш да избягваш приятелите си, за да не ги обременяваш със себе си. Знаете ли, че слоновете, когато усетят скорошната си смърт, напускат стадото, отдалечават се в някакви особени за тях места и там умират. Маите неведнъж са ме спасявали. След като почина жена ми, аз се зарових в работата си. В индианците намерих своя последен пристан, когато разбрах колко страшно съм болен. Оставащите до операцията седмици реших изцяло да посветя на работата на моя живот. И попаднах в този дяволски капан, озовах се вътре в морфиновия сейф с кодова ключалка, за която ключ нямам.

— И вие смятате, че намерената от вас книга, този дневник на въображаемия конкистадор е и същият този ключ, който ще ви помогне да се спасите? А аз трябва да ви обясня скрития смисъл на посланието ли?

— Не зная със сигурност дали той ще ми помогне да се освободя. Но да се прочете и осмисли посланието — това е нещото, заради което съм на този свят. И онова, заради което ви извиках вас към живот.

— Тези земетресения… Това ехото на вашата болка ли е?

— Да. Но не само на физическата болка. Това още е и страхът от смъртта, и отчаянието. Когато диагнозата не ти оставя надежда, а лекуващият лекар казва, че няма смисъл да се прави операция, защото можеш да не я понесеш, и че химиотерапията само ще задълбочи страданията ти, настъпва един нов етап. Казваш си: след като на самонадеяната съвременна медицина не й е по силите да се справи с тази напаст, това още не значи, че всичко е загубено. Има и чудодейни лекарства от акулски хрущял и женшен, и екстрасенси, и пречистващи медитации. Но коленете ти треперят все по-силно и като не знаеш на какво да се опреш, ти ставаш набожен, макар и да си отричал като млад иконите. Натъпкваш едри банкноти в цепнатините на дрънчащите от дребни пари тенекиени църковни касички, ревностно се кръстиш пред опушените образи на светци, с рвението на разкаял се грешник си правиш цицини на челото от поклоните и тайно се надяваш, че в небесната счетоводна ведомост всеки момент ще направят баланса. Но Господ вече е решил, и в Книгата на Живите за следващата година твоето име не е написано. Лекарите отново констатират влошаване, избивайки от ръцете ти последната патерица. Тогава ти хвърляш предизвикателство на целия свят и с куража на камикадзе започваш да отричаш всичко, което става с теб — от начало до край. Крещиш на лекарите, подиграваш се със скръбните физиономии на роднините, искаш от приятелите ти, които са дошли да те подкрепят, да не се бъркат в чуждите работи. Бунтуваш се, докато ти стигат силите, но веднъж припадаш направо на улицата и тогава те закарват в клиниката — най-добрата, където против волята ти те урежда влиятелен приятел. И там вече, опустошен, прикован към системата, опиянен от обезболяващите, се потапяш в един безкраен кошмар, който можеш да осъзнаеш, но от който е невъзможно да се пробудиш… Изолиран от външния свят и заточен сам в себе си, търсиш възможности да обърнеш всичко отначало, търсиш спасение на всяка цена… Търсиш и не намираш. Блъскаш се, заслепен, в налучкване на изхода, но навсякъде се натъкваш на острите шипове на бодливата тел… Отговорете ми, къде е изходът? Какво да чакам?!