Дмитрий Глуховски - Здрач

— Това абсолютно нищо не доказва — казах упорито. — Аз имам канонично обяснение за произхода на Мавзолея и то с нищо не е по-лошо от вашето.

— Давайте, обяснете тогава по същия начин всичко, което се случи с вас през последните седмици от момента, когато започнахте да превеждате тази книга — той пусна в лицето ми струйка дим и смачка фаса. — За човека-ягуар, за безглавия пазител на гробници, за летописа на бъдещето…

— Надявах се, че вие ще ми разкажете това — задавих се с приготвената вече язвителна реплика аз.

— За нещастие вие не искате и да чуете какво ви се говори — разпери ръце той. — За кой ли път вече ви повтарям, че всичко това става с вас, пък и с цялата заобикаляща ви вселена, защото аз виждам това насън, сънувам го! Следователно вселената съм аз.

— Но тогава, щом като сте и цар, и бог на този свят, вие трябва да сте всемогъщ! Докажете ми, че това не са празни думи. Извършете чудо! Направете така, че да ви повярвам!

— Удивително! — въздъхна Кнорозов. — Явно с този проблем се сблъскват всички. Непременно искат чудеса. Принуден съм да ви разочаровам. Аз съм безсилен.

— Но това е вашият свят!

— Това е моето лепкаво, трескаво бълнуване. Аз просто го виждам и не е по силите ми нещо да променя. Разбира се, моите скрити желания или потиснати стремежи го формират, влияят му и тикат напред неговия витиеват сюжет, но не в по-голяма степен, отколкото това става в обикновените сънища. Може само постфактум да се опитам да разбера какво е означавал този или онзи завой; точно с това аз тук се и занимавам основно…

Отново млъкнах, озадачен от внезапното салто, което направиха мислите ми. Така и не намерил самостоятелно отговор на увисналия въпрос, аз се обърнах за помощ.

— Обаче, ако това е вашият сън, тогава къде сте вие, истинският?

— Хубав въпрос. Най-вероятно лежа под системата в Московския онкологичен център, където ми предстои операция на злокачествен тумор в мозъка. Първите подозрения се появиха преди месец и половина, отначало не повярвах, не исках да казвам на роднините си, но после биопсията потвърди всичко. И рентгенът.

Наложи се да постъпя в болница. Великолепна съвременна клиника, любезен персонал… Лида каза, че засега не може да пристигне, и Альошенка се разболял… Валя също ме забрави, не идва…

— Но нима жена ви не е умряла? — слисано попитах аз.

Старецът, втрещен, се задави с думите си. Отвори уста, за да възрази, но си спомни нещо и така си остана с отпусната и обидено потреперваща долна устна. Извърна се, кой знае защо приглади косата си с ръка, отново запали цигара. Дълго мълча, после прегракнало отрони:

— Извинете. Понякога забравям това.

В ума ми се мярна една безумна мисъл: дали затова, още преди десет години дала своята монета на Харон, Валентина Анисимова внезапно бе възкръснала от мъртвите и бе излязла на сцената на бис, защото мъжът й не искаше да помни, че е останал сам? Гледах стареца и разбирах, че този въпрос би могъл да го нарани още повече, и не се реших да го задам.

Така и не успях да го направя: с Кнорозов стана нещо страшно.

Той се олюля и в търсене на опора се облегна на стената, уплашено се огледа, после пребледня и стисна главата си с такава сила, сякаш иначе тя би могла всеки момент да се спука заради чудовищно вътрешно налягане. Падна на колене и направо пред очите ми започна да става отначало восъчен, а след това все по-прозрачен, почти разтваряйки се във въздуха.

И в този миг, като че ли откликвайки на обзелия го странен пристъп, изстенаха и потрепериха основите на цялото огромно здание, където се намирахме. Започна земетресение.

Исках да помогна на стареца, но той с жест ме отпъди настрана. Тогава, като не знаех къде да се скрия, аз се хвърлих към стаята, оставяйки Кнорозов на площадката.

Припадъкът, в който се тресеше земята, беше най-мощният от всички, които трябваше да преживеем тези дни. Светът се люлееше така, че аз няколко пъти падах на пода, напразно се мъчех да стана и отново падах, като не бях в състояние да се удържа на краката си дори за част от секундата. Обаче извисяващата се над облаците удивителна кула от слонова кост, където бе кнорозовската килия, се оказа доста по-здрава от която и да било обикновена московска сграда. Стените и таванът уверено издържаха натиска на стихията, осветлението не изгасна нито за миг. Събрал смелост, пълзешком се примъкнах до прозореца и дръпнах пердето.

Дълбоко в себе си бях убеден, че ще видя московските улици от птичи поглед, но бях готов да се озова и в космическото пространство, за да съзра храчещите нажежен газ огнени протуберанси или раждащите се в мъки свръхнови. Именно в онзи миг аз сигурно съм започвал да вярвам в думите на Кнорозов, но засега все още възприемах неговото твърдение, че той е вселената в себе си прекалено буквално.