Дмитрий Глуховски - Здрач

Видяното от мен, при цялата му невъзможност и едновременно обикновеност, къде-къде повече ми доказваше правотата му.

Нарушавайки всички закони на пространството и гравитацията, прозорецът на стаята гледаше към тавана на абсолютно същата болнична стая. Впил пръсти в перваза и загледан през невъобразимо дебелото стъкло, аз гледах някъде отгоре разпростряното върху болнично легло немощно старческо тяло, в което се бяха впили като паразитно увивно растение десетки тръбички на катетри. Наоколо сновяха жени и мъже с бели престилки, преливаха се светлините на стилна бежова медицинска апаратура и в дълбоко вдлъбнатите, като тунели на метро, вени на засегнатите от подагра възлести ръце на стареца се бяха забили жилата на спринцовките за еднократна употреба.

Това беше той. Истинският Юрий Кнорозов.

Нов трус отново ме хвърли на пода; като се откъснах от линолеума, аз се зарових в мозайката от снимки, с които бяха покрити стените на стаята. Пред очите ми заплуваха образи: Кнорозов с екипажа на своя сакрален „Ла-5“, също той, постепенно стареещ, отбелязващ десетгодишния, трийсетгодишния, половинвековния юбилей от Деня на Победата със своите бойни другари, чиято групичка оредява с всяка година…

Десетки снимки на Кнорозов и жена му, за която той така малко и неохотно говореше с мен, но която наистина е била най-скъпият за него човек — сватбата, отпуска в Крим, съвместни пътувания в Латинска Америка, целувка на фона на Пирамидата на Гнома…

Няколко групови снимки с хора в солидни костюми и шлифери, с непроницаеми физиономии…

Старинни монохроматични снимки, съдейки по надписите, с лицата на неговите родители, още някакви непознати хора. И любимата дъщеря — във всички възрасти, от раждането до ден-днешен.

Ето го него, съвсем възрастен, стои до някаква църквичка; на друга снимка — прекосява двора на стар белокаменен манастир, чинно разговаряйки със солиден, благообразен монах.

Мнозина от хората на снимките извънредно силно ми напомняха познати ми от кориците на списанията или от телевизионните репортажи всемирно известни политици, кинозвезди, учени, но не можех да ги сбъркам заради недопустимите разминавания във времето — да речем, пилотът на кнорозовския изтребител през четирийсет и пета не можеше да се отличи от един от най-популярните съвременни американски певци.

И колкото по-дълго се вглеждах в тези кадри, толкова по-очевидно ставаха за мен паралелите, прокарани от невидим молив между жизнените жалони и хората, определили съдбата на Кнорозов, и особените белези на днешната действителност — най-вече в нашата, но също така и в други страни. Целият известен ми свят сякаш носеше отпечатъка на личността на този загадъчен старец.

Можех да кажа, че в онзи момент, когато окончателно разбрах, че той не ме лъжеше и не се заблуждаваше, в моя мозък — а на мен все пак ми беше по-привично и по-приятно да го смятам за мой — започнаха да се развиват грандиозни процеси, не отстъпващи по мащаби на образуването и крушението на цели галактики. Та аз преосмислях и отново съзиждах за себе си картината на света, в същото време, когато старата, губейки форма и съдържание, се разпадаше и разпръсваше от вятъра като изсъхнала пясъчна скулптура.

Но всичко бе по друг начин. Аз просто проверих тази възможност.

В двайсети век, векът на триумфа на симбиозата между науката и техниката, възхваляван от материалистическата пропаганда, религиозните и мистични догми, полагащи възможността за тънките сфери на мирозданието, осезаемо предадоха своите позиции.

И досега обаче всеки човек в една или друга степен е готов да допусне, че всичко, което той вижда около себе си, съществува едва дотолкова, доколкото съществува той самият, можещ да възприема тази реалност (доколкото тук изобщо е уместно да се говори за реалност). Броят на философите, направили име с тази изящна умствена конструкция, е пропорционален на нейната недоказуемост и съблазнителност.

Но ако се приеме допускането, че целият заобикалящ свят се намира в главата ни, какво пречи да се направи още една крачка напред и да се примирим с малко по-смелото предположение — ами ако тази глава не е нашата, а чужда?

Религиозните волнодумци — особено онези, които се придържат към източните вярвания — не изключват, че вместилището на мирозданието е някакво велико, всеобхватно божествено съзнание. Тук напълно може да се проявява присъщото на човека високомерие: той е съгласен да се раздели с егоцентризма си единствено ако по такъв начин се приобщи към нещо неизразимо по-могъщо, прекрасно и величествено, отколкото е той самият.