Дмитрий Глуховски - Здрач

И така, на мен ми бе определена ролята на оракул, от когото очакваха окончателна, не подлежаща на обжалване присъда. На преводача, помагащ на подсъзнанието да пренесе нещо безгранично важно до разума.

Докато мълчах, съсредоточавайки се, старецът с треперещи пръсти отвори цигарената кутия, запали и въздъхна. А аз си припомнях страниците на преведените от мен последни глави и с все повече обреченост осъзнавах, че на мен не ми е съдено да му дам онова, което той разчита да получи от мен — утешение и надежда.

Той вдигна лицето си и аз разбрах, че няма да мога да го излъжа. Той беше от онези, които при екзекуция отказват да сложат черната превръзка, като искат да гледат в очите разстрелващите го. Късото му палто върху болничната пижама сякаш се превърна в генералски шинел, небрежно наметнат върху блестящия от ордени кител.

— Готов съм да ви разкажа всичко — изрекох аз, след като преглътнах. — Да влезем вътре, студено ми е…

Ние седнахме в неудобните, тесни кресла и като отворих папката, започнах да му чета последните две глави. Той внимателно, напрегнато се вслушваше във всяка моя дума; аз пък сякаш се бях превърнал в механично пиано, което бездушно свиреше партитура по перфорираните валяци: мислите ми бяха далеч. Аз за първи път видях това хитроумно и чудновато, плашещо и омайващо платно изцяло. Сега бях окончателно уверен, че всички части на историята са ми известни и всяко нещо е отишло на мястото си.

Учудваше ме единствено онази отстраненост, с която аз бидейки частица от тази въображаема вселена и нейния угасващ бог, можех да разсъждавам за очаквания край. Но дали не бях назначен именно затова за оракул, за да мога в нужния момент да свържа всичките части на неговата личност и да построя мостове между всички области на сумрачното съзнание, включвайки и неговия пъкъл? Дали не затова, че оставах единствената трошица от разсъдъчността в разпадащия се вътрешен свят на този човек?

Страшната болест прекалено стремително довършваше Кнорозов. Лудата, необуздана жажда за живот, клокочеща в стареца въпреки годините му, не му позволяваше да се примири с поставената диагноза, с мрачните прогнози на лекарите и на него просто не му стигаше време, за да се разбере със самия себе си — той все търсеше нещо, което би било способно да му даде поне сянка от надежда…

Но загрижените лекари, страхувайки се, че бунтарят ще си направи нещо, го повиха и го хвърлиха в наркотичното тресавище, с безцветни, лъжливи гласове обещавайки му операция и спасение, но знаейки, че скъпоценното време вече е пропуснато. Предаден и скован, старецът все по-дълбоко се потапяше в бездната на своите видения, предизвикани от митовете на маите, в които той в последните години се криеше от реалността, която ставаше все по-студена и чужда.

Обаче, вместо да спре течението на мислите му, болкоуспокояващото го обърна наопаки и проряза нови усукани русла. В безизходния и безкраен кошмарен сън, който умиращият старец трябваше да сънува заради всичките му участници, всички главни моменти на ставащото с него нещастие, коварните маи бяха заменили със собствени метафори и образи.

Някакви частички от неговото „аз“ все още помнеха за надвисналата над него страшна заплаха и изпращаха тревожни сигнали, пречупващи се в призмата на подсъзнанието и превръщащи се в глави на конкистадорския дневник, който едната същност на Кнорозов пишеше на другата…

Историята на болестта се преобрази във всемирна история, прогнозите на лекарите — в апокалиптични прорицания на индианските магьосници, а самият създател на илюзорния мъничък свят — в Ицамна, неговия безпомощен бог — покровител на безсилната наука и олицетворение на празната мъдрост.

Противодействието на онези страни от неговата личност, които искаха да знаят истината срещу онези сили, които прекъсваха всякакви попълзновения към разкритието й, животински вкопчвайки се в живота — в неговите сънища се въплъти в борбата на демоните на маите срещу желаещите да се докоснат до забраненото знание хора. Всички те бяха наказани за любопитството си и само аз се оказах неприкосновена свещена крава. На мен ми бе позволено да стигна до най-съкровените тайни, да приповдигна небесния балдахин и да поговоря с боговете.

И ето Ицамна-Кнорозов седеше пред мен, изслушвайки търпеливо последните глави на този дневник, след като бе постигнал онова, което искаше. Сега пред мен се разкри всичко докрай; аз можех да му поднеса истината, за която той жадуваше, колкото и ужасна да бе тя…