Дмитрий Глуховски - Здрач

„И че предзнаменованието на края на света ще стане немощта на този бог, от която светът ще започне да го тресе.

И че когато той затвори очи за последен път, светът ще се потопи във вечна тъма.

И че когато започнат предсмъртните му конвулсии, цялата земя ще се загърчи от страшното сътресение на почвата и от разрушаването на планините, и от буйството на моретата.

А после ще настъпи краят.“

Избягвайки да откъсвам поглед от превода, страхувайки се да срещна очите на Кнорозов, аз тихичко подредих листовете на купчинка и не бързах да заговоря с него. Редовете на пророчеството бяха сухи и безжалостни, като вердикт на военния трибунал. Те не оставяха свобода на тълкуванието. Надявах се, че с това моят дълг ще бъде изпълнен и няма да ми се наложи да обяснявам на стареца, че дневникът, на който той толкова разчиташе, не му дава и сянка надежда.

Но Кнорозов мълчеше. И след минутна тишина започнах да се съмнявам, че той бе съумял или пожелал да разбере онова, което му прочетох. Какво пък… Значи, моята роля не беше още изиграна докрай; преди да падне завесата и да настъпи тъмнината, аз ще трябва още да произнеса написаните специално за мен заключителни думи. Трябваше да провъзглася края на един човек и края на цял един свят. Бях си глътнал езика; на два пъти си отварях устата, като имах намерение да започна, но не намирайки верните думи, си оставах безмълвен. В края на краищата аз неловко, трудно, сякаш тази кратка фраза се състоеше от дървени кубчета, запречили се в гърлото ми, успях да изговоря:

— Вие ще умрете.

Той не отвърна. Притеснен, аз все пак вдигнах поглед: дали ме чува?

Ицамна се извисяваше над мен, скръстил ръце на гърдите си, впил зъби в безцветните си устни и упорито поклащайки побелялата си глава. Да, аз не можех да му обещая спасение. Но препрочитайки и възстановявайки в паметта си дневника на конкистадора, отново и отново мислено връщайки се към думите на индианското пророчество, аз разбирах, че все пак неслучайно съм бил извикан за живот във въображението му. Аз можех да му помогна.

— Смирете се. Просто се смирете.

Не ми ли беше казвал той самият, че трусовете, разтърсили земята през последните седмици, са проекция не само и не толкова на телесните му страдания, колкото на смут в разума и чувствата му?

Ако аз наистина бях единствено лумване на невронни искри в мозъка му, на мен не ми е дадено да изцеля убиващата го болест, не ми е съдено да облекча мъките, гризящи тялото му. По силите ми бе само едно: да установя мир в душата му.

Безполезната борба го беше ожесточила, но той не искаше да се откаже от вярата във възможността да се спаси. Как да го убедя в това, че болката ще си отиде единствено когато той прекрати съпротивата си?

— Ръкописът казва, че светът има край. Човек е смъртен. Още в онзи ден, когато се появяваме на света, всеки от нас е обречен. Вие целия си живот сте посветили на изучаването на маите, но не сте схванали главната от мъдростите им. Помнейки за смъртта, те са преборили в себе си страха от нея. А ние отричаме смъртта, създавайки лекарства, диети и дихателни гимнастики, обещаващи да удължат съществуването ни поне още с ден, сякаш този допълнителен, измолен ден ще го изживеем по друг начин, не така бездарно и безсмислено, както всички други, отмерени ни дни. Но залъгвайки се с илюзиите на безсмъртието, ние само задълбочаваме своя ужас и своята болка в онзи ден, когато неотвратимостта на края става очевидна. Всеки от маите е помнел, че ще умре. Всеки е знаел, че ще загине целият свят. Това е предопределено. То е записано в пророчествата на маите, във всяка клетка от човешкото тяло и върху всяка тухличка, от които е изградено самото мироздание. Чак толкова голямо значение ли има точно кога ще настъпи смъртният час? Да, за да се говори така, се изисква огромна смелост; у индианците тя е възпитавана от най-първите години и не мисля, че раздялата с инстинктите им е била лесна. Но в замяна на това те са получили правото да живеят спокойно и да умират достойно. Като хора, а не като животни.

Спрях, готов да го изслушам, но Ицамна не ме удостои с отговор. Гледайки ме презрително и злобно, той продължаваше с несъгласие да клати глава, а въздухът около стареца се сгъсти и се наелектризира дотолкова, че ме отблъскваше от него. Случи се именно онова, от което се опасявах: моето тълкуване на пророчествата се оказа нежелателно, а самият аз — жалък и неубедителен в своите опити да го примиря с идващото. Той очакваше идването на влъхва, може би дори явяването на месия, но вместо това при него дойде съглашател, Юда, чийто глас звучеше в унисон с отреклите се гласове на предалите се лекари.