Дмитрий Глуховски - Здрач

В старостта ние много повече принадлежим на вчерашния ден, отколкото на настоящия. И облепената с пожълтели от времето снимки килия на Кнорозов-Ицамна, неговата болнична стая в кулата от слонова кост почти с нищо не се отличава от стаите, в които доживяват дните си другите самотни старци.

Те често не приемат новия живот, свадливо отблъскват настоящето, то не им е нужно, то нахълтва в щастливия акварелен свят на миналото им. Техният Титаник вече почти е потънал, но те не искат да го напускат. Застанали до ръждясалия щурвал, те настойчиво се вглеждат назад, в далечината. Те живеят в спомените си, техният свят почти окончателно се е преместил в измерението на призраците и илюзиите, където са живи родителите им, където може да се усети върху кожата грапавата длан на дядо им, който ги гали по бузата, и където все още се чува веселият лай на любимото им куче, което иска отново да му хвърлят пръчката, та тази радостна и проста игра никога да не свършва.

… Когато вълните на забвението стигнат до капитанския мостик и оближат краката ни, трябва само с достойнство да отдадем за последен път чест и мълчаливо да затворим очи. И тогава ние на свой ред ще станем онази граница, която ще отбележи края на детството за нашите внуци и начало на старостта за нашите деца.

Не мога да твърдя със сигурност колко време бях прекарал на аудиенция при Бога: часовник не бях взел. Ако се съди по мрачния небосклон, разреден единствено с мътна облачна суспензия, беше късна вечер, а може би вече и нощ. Обаче наоколо беше непривично многолюдно. Работниците и спасителите продължаваха да разчистват купчините от срутени сгради, а в палатъчните лагери, с които бяха обрасли разредените от земетресението улици, кипеше нездрава, трескава дейност. Явно гражданите се страхуваха да заспят, без да знаят дали ще могат да си отворят повече очите, ако ги затворят сега дори за миг. Какво пък, страхът им е простим, нали на тях не им беше известно онова, което знаех аз. А след моя разговор с Ицамна да им съобщавам за скорошния им и неминуем край аз някак си не исках.

Как ще прекарате вие останалите ви скъпо отброени часове? Какво ще правите, разбирайки, че вече няма да успеете да свършите всичко? Кои от отдавнашните ви мечти ще се опитате да осъществите?

На мен не ми е известно колко време още ще ми остане за завършване на моите земни дела; но сред тях беше едно, което не търпеше отлагане. Вече имах първата глава на дневника на Каса дел Лагарто. Онази същата, заради която беше погълнат от чудовищата нещастният преводач испанист, който вероятно бе надникнал зад разрисуваната декоративна фасада на мирозданието и беше открил, че то се рони на старчески трохи. Според кнорозовския съновник неговата смърт говореше за изключителността на съдържащите се в тази глава сведения. Чиновникът от бюрото за преводи безнаказано бе минал къде-къде по-голяма част от книгата, преди да дойдат за него. Вероятно само първите страници на дневника са стрували толкова, колкото всички средни глави, взети заедно.

Вкъщи нямаше ток; запалих свещ и си сварих кафето на газовия котлон. Тракайки с чашата върху чинийката, влязох в стаята и като внимателно оставих свещта на бюрото, с благоговение отворих кожената папка. Колко пъти трябваше да си фантазирам какво точно ще има на изгубените страници, първата от които бе увенчана с тежката „шапка“ на „Capítulo I“… И едва сега, преди заключителния акорд на небесния орган, на мен ми бе позволено да я прочета. Моят път свършваше точно там, откъдето започваше своето странствуване испанският конкистадор: в град Мани през априлското утро на 1562 година.

„Името ми е Луис Каса дел Лагарто. Произхождам от старинен благороднически род и моите предци са служили още на краля на Кастилия Фернандо и на царствената му съпруга Исабел I, и те ги знаели като верни васали, готови да дадат без колебание живота и душата си за короната. Роден съм в Мадрид и продължавайки традицията на мъжете в семейството, станах войник. Честният ни род обедня; търсейки слава, а повече от всичко средства за съществувание, достойни за благородник, аз, достигнал двайсет и осем години, реших да тръгна към Западна Индия, която за короната бе покорил сеньор Ернан Кортес, най-великият от завоевателите. Така пристигнах в Юкатан, където и служих около пет години, усмирявайки индианците и способствайки за укрепването на властта на краля и папата. Там аз се сприятелих с монасите, които заздравиха знанията ми по грамотност, благодарение на което аз сега мога да запиша тези редове. Там с мен произтече преудивителна история, която аз с помощта на Господ, ще разкажа в настоящото съобщение.