Дмитрий Глуховски - Здрач

Че аутодафето, което направи заслепеният от своето рвение брат Де Ланда, аз наблюдавах, преоблечен в дрехите на търговец и променил лицето си до неузнаваемост. Че на изгарянето видях аз и брат Хоакин, човек, коварен като змия, и също така жизнеспособен — единственият, който освен мене се върна от нашата експедиция.

Че самият аз успях да се върна обратно в Мани жив единствено благодарение на помощта на верния ми приятел, индианеца Хуан Начи Коком, и водачи от маите, които ме водеха, минавайки през всички опасности, по потайни пътеки; на брат Хоакин обаче няма как да не му е помагал самият дявол.

Че след това с най-скорошната каравела се отправих обратно в родната Кастилия, където от поднесените ми от маите щедри дарове, сред които бяха и златни украшения, се сдобих с имение за себе си и до днес живея в мир и покой.

Че бурите пощадиха и кораба, с който аз пътувах от Юкатан към Испания, и по-нататъшния ми живот: като пазител на индианските предсказания аз надеждно съм опазван от Господа от всякакви напасти.

Че, съхранявайки паметта за бъдещето, аз не само знам, че светът има свършек; аз помня и за това, как са се излъгали маите, като са предвардили своята гибел. И че знамения, сходни с предсказаните, вече са се явявали преди, въвеждайки нашите предци в заблуда и в изкушение. Че помня аз за това предупреждение да не се правят опити да прочетем своята съдба, което предупреждение ни правят потомците на древните индианци.

Ибо в съзнанието за неизбежността на края е спокойствието, а в неизвестността е надеждата; а с неизвестността и с надеждата живее човек. И в навечерието на края на света той ще лелее надеждата, защото така е създаден. Разделилият се с нея пък се обрича преди време. За да разбера това, аз и бях изпратен от Господа в Юкатан с експедицията, за която ще разкажа по-долу.“

Ето това е всичко. Пръстенът на повествованието се затвори. Какво е станало по-нататък, аз вече знаех.

Леко положих листовете на бюрото и се вслушах. Измина немалко време, докато успея да се преборя и да препиша на чисто Първа глава, обаче нови спазми от катаклизма не последваха. Напразно чаках, представяйки си, че съм замрял в засада паяк, аз се опитвах да усетя и най-леките вибрации на стените. Земята май я отпусна… Дали ще е за дълго?

Стенният часовник твърдеше, че е десет и петнайсет. Каква невероятна глупост! Явно при някой от трусовете се е повредил механизмът и зъбните колелца са се заклещили, приковавайки стрелките към мига, когато е започнало земетресението: навън се кълбеше все същата тежка мъгла. Единайсет вечерта според всичките ми сметки вече отдавна е минало, а за десет сутринта навън беше прекалено тъмно.

Обаче когато след петнайсетина минути неспокойно блуждаене по къщи аз отново хвърлих поглед към циферблата, малката стрелка се бе спуснала надолу точно с четвърт обиколка. Часовникът отново тръгна? Забавно.

И тук в ума ми проблесна нещо… Спомен? Мисъл? Нещо ярко, като първи миг от дежа вю и също толкова ефимерно, мимолетно. Сграбчих този образ и внимателно, сякаш той се държеше на косъм, готов да се скъса всеки миг, го потеглих към себе си… Нещо свързано с индианските обреди… Боже!

Вцепених се. Коленете ми се подгънаха, коремът ме сви, слепоочията ми подпухнаха от извиващите се змийчета на вените. Страхувайки се от онова, което ще видя, извадих от чекмеджето електронния си часовник със скъсана каишка. Той винаги оставаше неподкупен и равнодушен към всякакви сътресения. И показваше точно толкова, колкото и стенният, толкова, колкото и Кремълският часовник, колкото и всеки друг точен часовник в този град.

Действително до единайсет сутринта оставаше вече съвсем малко и все пак навън беше задушен, непрогледен, невъзможен здрач.

Разплисквайки горещия восък, аз се спуснах към полиците с книги, където се правеше на заспал Е. Ягониел. Да, той бе готов да ми разкаже още веднъж за странния и омагьосващ ритуал, който провеждали юкатанските индианци веднъж на петдесет и два хааба, когато Вселената замира на ръба на пропастта. За онези страшни пет дни, в които земята се оставя на милостта на чудовища и бесове, когато хората, притихнали, наплашени, се крият по своите колиби и дворци и не се осмеляват да излязат извън вратата. Защото за пет безкрайно дълги дни духовете на смъртта са отвързани и се скитат по света, алчно надничайки през прозорчетата на човешките жилища. А в края на това изпитание издържалите го трябвало да се сблъскат с още едно, много по-сурово. Докато препрочитах описанието на обредите и си припомнях смисъла им, измина още около половин час, но небосклонът си оставаше все така черно-сив, възмръсен, непроницаем. Повече тълкувания не ми бяха нужни, Ягониел ми обясни всичко. Макар припадъкът, който огъваше Земята в болезнена агония, да бе усмирен, това не означаваше отмяна на присъдата. Напротив… Сетих се за онази отпуснатост, в която изпада тялото на екзекутирания с електричество, след като токът вече е изключен.