Дмитрий Глуховски: Здрач

Кнорозов ме спря на вратата.

— Чакайте. Ето, вземете първа глава. На мен сега вече тя наистина не ми трябва… И знаете ли какво? Благодаря ви. Ненапразно дойдохте. Можете да ме смятате за безумец, но вие ми помогнахте. Дадохте ми сили да се боря. И даже ако борбата ми е обречена, аз няма да отстъпя и няма да се откажа. И няма да се увличам по предсказания. Сбогом! — той ми протегна ръка.

Но преди да го напусна, погледът ми се спря върху окачените на стената снимки. Една от тях ме накара да се забавя.

— Кажете ми, какво прави на вашите снимки моето куче?

— Вашето ли? — уморено възрази той. — Не, това е моят пес, Кецал. Само че отдавна умря…

— Няма значение — аз кротко се усмихнах. — Моля ви, разхождайте го понякога. На него там му е скучно и така му се иска да потича…

— Зная… — усмихна се той в отговор — за първи път за цялото време. — Зная.

Асансьорът се срина в пропастта с невъобразим грохот и с такава скорост, че се изплаших дали не ме изпращат заради моето неверие в ада. Но не, само след няколко минути той ме докара отново в прашните музейни коридори. Дали защото Ицамна бе искрен, когато ми благодареше за помощта, дали пък защото друга Преизподня, освен онази, която ние привично обитаваме, не съществува.

Навън излязох през главния вход, като го намерих по стрелките. Бродейки по оживената улица, аз все обмислях нашия разговор. Кнорозов не искаше да ме слуша; та кой от нас бе разбрал правилно посланието на Каса дел Лагарто? Какво ни чака зад последната черта и струва ли си да се страхуваме от него?

Та нали целият човешки живот всъщност е едно бавно умиране. Умираме даже не ние самите — постепенно увяхва обкръжаващият ни свят. През първите години от живота ни и той се намира в разцвет. (Дали не затова детските ни спомени са така ярки?) Заобикалят ни близки създания — баща, майка, баби, дядовци, след тях идват приятелите от детската градина и училището, разцъфва първата любов. Именно тава са крайъгълните камъни, върху които се съзижда малката Вселена на всеки от нас. В детството и юношеството тя е напълно реална и осезаема, докато всичките ни скъпи хора заедно с нас пребивават сред живите. С всеки от тях ни свързват безчет тънички нишки: общи мисли, съвместно прекарани ваканции, леки, замайващи главата любови, протегната навреме ръка. Сплитайки се в едно със спомените и преживяванията, тези хора изтъкават копринената прежда на нашата действителност, на нашия свят, на нашия живот.

Но годините вървят и те — един след друг — ни напускат. Превръщат се в безплътни призраци и намират последното си убежище в нашите спомени. Опитвайки се да накараме родният глас да зазвучи поне за част от секундата в съзнанието ни, стремейки се да върнем от небитието очарованието на усмивката им, ние можем с часове да разглеждаме снимките им, но всичко е напразно. Болката от загубата на любимото същество не може да се преодолее, притъпява я само времето.

И с всяка нова смърт нашата Вселена все повече се измества в друго измерение — в плоскостта на нашите фантазии, в плоскостта на нашата памет. Тя остава в миналото, ние все повече живеем с днешния ден и все повече се потапяме във вчера, което неясно и разлято се е отпечатало в нашето съзнание.

Първи си отиват бабите, дядовците, умира кучето, което е било до нас, докато сме расли — и заедно с всички тях умира и нашето детство. Тяхната смърт е граница — след нея започва тъй наречената зрелост.

После идва ред на родителите; когато и те ни напуснат, това ще значи, че възрастният живот е свършил и ние сме замрели на прага на старостта. Най-накрая ще умре някой от отдавна побелелите училищни приятели или беззъбо, но с предишната игривост усмихващите ни се колеги от университета, най-накрая мъжът ни или жена ни.

Това е последният знак: време ни е да се готвим и ние. Защото почти целият наш свят, като загиващ огромен океански лайнер, се потапя в бездната на миналото. Тъмните води капка по капка изпълват каютите на спомените, населени с образите на колегите, казармените другари, фантомите на бащите и братята, на майките и сестрите… Ще нахлуят в разкошните банкетни зали, където отбелязваме малките си триумфи: успешно взетите училищни изпити, изстраданото постъпване в университета, любовните победи, сватбите и ражданията на децата, с години очакваните повишения в работата. Ще потопят и трюмовете, където са натрупани да гният черните часове на живота ни: ние бихме искали да ги заключим и заковем, но паметта ни има пролуки, чиито ръбове никога няма да се съединят.