Дмитрий Глуховски - Здрач

Какво бе станало? Покойната жена на Кнорозов бе удостоена с мемориален комплекс, по размах многократно превъзхождащ музея „А. С. Пушкин“. Изтребителят, на който бе летял по време на службата си в армията, увеличен едва ли не сто пъти и отлят от бронз, заемаше почетно място до Московския университет — за пример на младежта. Най-накрая, дъщерята на стареца, независимо от скромната си външност, бе омагьосала журито на престижния международен конкурс и бе завоювала титлата на най-красивата жена на планетата — дали не единствено затова, защото баща й я смяташе за такава? Та кой в края на краищата стоеше сега пред мен, приел облика на старец, потопен в гневните разсъждения за незавидната съдба на ветераните от Великата отечествена война?

— … как се отнасят сега с фронтоваците! Хората, които, без да се замислят, жертваха живота си заради бъдещите поколения, заслужават по-добро отношение. Попитайте юношите, пък и хората от средното поколение — никой вече не помни какви нечовешки усилия им е струвало да завоюват победата! Подвизи, не отстъпващи на онези, възпети в древните гръцки митове, са забравени. Ветераните доживяват последните години от живота си в нищета. Държавна склероза е това, ето какво…

— Кой сте вие?… — прекъснах го аз. — Кой сте вие?!

Старецът се намръщи, недоволен, че го прекъсвам.

— Вече ви се представих — сухо отвърна той.

— В името на всичко свято, какво означава табелката на вратата ви?! Какво отношение имате вие към Ицамна? Какво изобщо значи всичко това?! — вече не се сдържах и закрещях аз.

Тъмен субект, колекциониращ старинни предмети и антикварни книги? Историк мегаломан, случайно намерил източника на неограничената власт? Съветски учен, в когото по време на изследователските експедиции на полуостров Юкатан се е вселила заточената в изоставена пирамида божествена същност? Обикновен градски луд, който колекционира вестникарски изрезки и съчинява според тях своята несъществуваща биография? Кой, по дяволите, беше този странен старец, въвлякъл ме във фантастичната история с петстотингодишна давност, вплетена в бъдещето? Кой подложи под ударите моя разсъдък, разпореждайки се с живота ми като в игра на зарове?!

— Онова, което е написано на вратата — в една или друга степен е вярно — неочаквано тихо отвърна той. — Такава една забавна алегория, кой можеше да си помисли, че подсъзнанието ми все още е способно да се шегува…

— Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Що за място е това? Що за дяволски асансьор, който може да се издига на километри височина — в пустотата? Що за мъртва улица е това с хиляда къщи, не отбелязана на нито една карта? Сигурно аз просто бълнувам… Привиждате ми се и това е! Няма нищо такова, ето сега ще се събудя и ще стане ясно, че съм сънувал и не е имало никаква книга, никакъв Каса дел Лагарто и няма да има никакъв край на света! Ами, разбира се! Боже, ама какви ти големи, какви таласъми, какви марионетки?! Аз просто спя и ви сънувам!

Изобщо не можех да се овладея, треперех силно. Той внимателно ме наблюдаваше, без да прави опити да ме спре или да ме успокои. Когато престанах да бълвам думи, той поклати глава и се усмихна.

— Поразително е, колко всеки човек, дори въображаемият, е егоцентричен.

— Какво имате предвид? — ядосано попитах аз.

— Няма да ви е лесно да повярвате на това, но всичко е точно обратното. Не ми е удобно да ви го казвам, но всъщност аз ви сънувам вас. Както и целия заобикалящ ви свят.

— Що за дивотии! — възмутих се аз.

Първата възможност: с асансьора е свързан някакъв сложен технически финт, който кара пътуващите да чувстват безкрайно изкачване, а всъщност ги издига само на два-три етажа нагоре; що се отнася до странната улица, нея изобщо я няма. В края на краищата не бива да се забравя, че тя е абсолютно необитаема — не е изключено да съм вървял покрай специално сложени декори. Само трябва да разбера с каква цел е била замислена тази грандиозна манипулация.

Втората: аз все пак не можах да почувствам онази тънка ципа, която отделяше реалния свят от въображаемия, създаден от моята развихрила се фантазия, и когато я прокъсах, се хлъзнах в тресавището на клиническата шизофрения. В същата тази секунда аз вероятно неспокойно муча, увит в усмирителна риза, в специален бокс за буйни луди в психиатрията. Естествено, това би било ужасно, но поне обяснимо и достъпно за разбиране.

Нищо друго не можеше и да ми дойде на ум. Твърденията на този самопровъзгласил се Ицамна определено бяха абсурд и провокация. Наистина беше сюжет за среднощен кошмар: един от персонажите в него нагло ви заявява, че сте илюзорен вие, а не той.