Дмитрий Глуховски - Здрач

Зад арката се ширна зала с невъобразими размери, с наредени стотици най-невероятни експонати, свързани с цивилизацията на маите. Тук имаше и макети на пирамидите на Тикал, и ушмалския Храм на Магьосника в миниатюра, десетки всевъзможни карти и многометрови стендове с посуда на маите, оръдия на труда, мечове, лъкове, копия… В специални остъклени саркофази с датчици за температура и влажност се съхраняваха нагънати на хармоника книги от кожа и дървесна кора. Покрай стените върху постаменти стояха фигури на индианци в цял ръст. Не можех да се отърва от усещането, че са препарирани, дотолкова истински изглеждаха. Войни в пълно бойно снаряжение, с татуировки и белези, жреци в пищни одежди, усмихнати деца с кученца в ръце, жени с домакинска покъщнина… Ограден със златни стълбчета с кадифени червени шнурове, в центъра на залата стоеше набразден древен олтар с четири канала за оттичане на кръвта.

Преминах цялото помещение, като разпознавах едва десета част от имената и названията, макар да си мислех, че вече съм добил доста знания по история на маите, след като бях проучил основно Ягониел, Кюмерлинг и ръкописа на Луис Каса дел Лагарто, да не говорим за популярните брошури. Но това, както стана ясно, беше далеч не всичко.

Зад високата, с две крила врата в края на залата започваше още една, също толкова просторна, озаглавена „Конкистата“. На входа посетителят бива посрещнат от две фигури на испански войници в кираси и огънати шлемове, с алебарди и аркебузи. Очите им подозрително блестяха и аз предпочетох колкото се може по-бързо да ги отмина. Едва ли не половината от едната стена заемаше гигантски портрет на Диего де Ланда — точно такъв, като при Ягониел. Право в очите от отсрещната стена злобно го гледаше Ернан Кортес.

Тук също имаше на какво да се възхити човек: представен бе и малък макет на параклиса в Мани с трогателно миниатюрно аутодафе, и батални сцени между конкистадорите и обградилите ги в засада индианци, и първото издание на книгата „Съобщение за делата на Юкатан“ с автор настоятелят на Исамалския манастир. Но сякаш чувствах, че трябва да вървя по-нататък.

Помещението, посветено на Конкистата, завършваше с една незабележима вратичка. До нея висяха указателни стрелки: „Дирекция“ и „Пантеон“. Стигнах до вратата с надпис „Директор“, натиснах безрезултатно дръжката и се върнах към кръстопътя. Оставаше пантеонът…

Този коридор изглеждаше по съвсем друг начин и повече приличаше на етаж в някакво учреждение или научен институт. Боядисани с бежова блажна боя стени, кабинети с табелки: „Ах-Кинчил“, „Болон-Цакаб“, „Ек Чуах“… На някои имаше по две или по три имена. Всички те бяха здраво заключени. Вървях покрай тях доста дълго, преброявайки не по-малко от сто, докато не стигнах до асансьорна врата. До носталгично прозрачното копче за повикване беше гравирано: „Ицамна“.

Асансьорът — стар, с две вътрешни дървени вратички, които се нагъваха на хармоника, изтрещя, когато влязох вътре, и гостоприемно запали слаба крушка под кръгла плафониера. Вътре имаше само един бутон и нито цифри, нито надписи. Е, и какво, затова пък не можеш да сбъркаш.

Когато асансьорът изщрака и запълзя нагоре, аз се опитах да пресметна колко етажа може да има сградата на музея. Някъде осем, най-много десет.

Минаха три, пет, двайсет минути, а асансьорът все се движеше нагоре и нагоре, скърцайки с ръждясалия си механизъм; лампата понякога угасваше, но после светваше пак и аз вече се уморих да броя минутите и да се учудвам, а той все се изкачваше и изкачваше — по-високо, по-високо…

После се разтърси и спря. Това стана толкова неочаквано, че се уплаших: да заседнеш някъде на нивото на връх Еверест би било сега доста неподходящо.

Опитах се да изляза — вратичките се отвориха; намерих се на покрита с фасове стълбищна площадка, постлана с малки кафяви плочки. Пред мен имаше скучна врата със залепена пластмасова табелка с вид на болнична — бяла с черни букви, такава, на която обикновено пише „Терапевт“ или „Очен лекар“.

На тази пишеше: „БОГ“.

Почуках.

— Влизайте! — чу се не много силен, учудващо познат глас.

Затаих дъх, открехнах вратата и плахо надникнах вътре, готов да видя там абсолютно всичко, каквото може на човек да му дойде наум — от райски облак и церемониално помещение в индиански храм до стаичка на музеен пазач, който притежава специфично чувство за хумор.