Дмитрий Глуховски - Здрач

Необяснимите събития от последните дни ме бяха подготвили за това, че стенещият грохнал асансьор, инсталиран в зданието на загадъчния музей на несъществуващата улица, като нищо може да ме изведе на най-високото ниво на мирозданието. Къде другаде може да се изкачваш сума ти време, ако не на небесата, или поне на Олимп?

Затова аз дори усетих известно разочарование, когато стаята, в която се озовах, се оказа само една обикновена болнична стая. Унили зеленикави стени, покрит с щора сляп прозорец, преносима стойка за системи до спретнато оправено легло. Обиталището на всемогъщия Ицамна си го представях някак си по съвсем друг начин…

Той стана да ме посрещне от неголямо и сигурно не много удобно бюро, отрупано с хартии, с някакви схеми и чертежи, затиснати с няколко преспапиета с формата на храмова пирамида на маите. Веднага го познах, макар да го бях виждал досега само веднъж и то бегло: това беше същият онзи старец, който търсеше, както и аз, отплувалото в астрала бюро „Акаб Цин“. Значи нищо от станалото не е било случайно? И изпуснатата бележка е била своеобразна покана, потвърждение на това, че съм записан за прием при… Бога?

— Юрий Андреевич Кнорозов — представи се той, задълбочавайки моето объркване. — Благодаря ви за експедитивността.

В отговор се представих и аз, като с това предизвиках снизходителна насмешка, а после неловко млъкнах, очаквайки той да заговори пръв. Но той не бързаше да започва разговор, като ме изучаваше.

Пречупен от дебелите стъкла на роговите очила, неговият събран в снопче поглед пълзеше по мен, като ме изгаряше, караше ме да се свивам и да крия очите си.

Въпреки че облеклото му беше в известна степен нелепо и дори домашно — проскубани кафеникави пантофи, анцуг и казионната бяла пижама — той изобщо не изглеждаше жалко или поне несериозно. Ако не бяха разсипаните разноцветни таблетки върху нощното шкафче до леглото и полупразната система, която търпеливо очакваше завършването на прекъснатата процедура, бих решил, че стоя не пред болен, а пред главния лекар на тази странна едноместна клиника.

Спартанският дух на стаята се разчупваше от многобройните снимки, които плътно покриваха стените около леглото и бюрото. Тук имаше и древни кафяви снимки с калиграфски подписи, и черно-бели от седемдесетте, и съвременни любителски „десет на петнайсет“. Почти всички лица и изгледи на снимките изглеждаха неуловимо близки, някои — едва ли не родни, но за да се справи човек с това изплъзващо се усещане, трябваше да се приближи до тях.

Болничната стая изглеждаше одомашнена, като че ли пациентът беше прекарал тук вече доста време. Въпреки семплата и сурова обстановка се забелязваха опити тя да бъде облагородена. Насред стаята имаше мебелна гарнитура, сякаш изцяло открадната от съветски почивен дом: две стари кресла, напълнени с дунапрен, с полирани дървени облегалки и също така полирана кръгла масичка с доста идиотска ваза за цветя.

В ъгъла имаше електрически грамофон, покрит с фладър, имитиращ дърво, който въртеше заекваща плоча на Мирей Матьо. Силно наблягащите на „р“-то изповеди на френската певица не можаха да прекъснат за дълго увисналата тишина: смутен, грамофонът се задави и млъкна. Като не знаех какво да правя, аз отново погледнах стареца.

От нашата среща пред сградата на „Акаб Цин“ бях запомнил Кнорозов като по-крехък, безпомощен, но дали не бях успял да го огледам както трябва, дали пък той нарочно е искал да направи такова впечатление — но така или иначе, сега той бе съвършено преобразен. Невисок и сух, заради правата си и твърда военна стойка, той изглеждаше по-едър, отколкото беше в действителност. Вместо гръбнак на този старец сигурно му бяха имплантирали парче арматурно желязо, а тежките, резки, сякаш изсечени от гранит черти на лицето му и неподвижният му поглед навяваха мисли за слязъл от своя пиедестал каменен командир.

— Извинете ме, че така съм се втренчил във вас — най-сетне каза той. — От толкова време ви познавам, а очи в очи съм ви срещал само веднъж, и то — разбирам го едва сега.

— Откъде ме познавате? — предпазливо се поинтересувах аз.

— Аз вас, как да го кажа по-ясно, ви виждам. Заедно с всички останали. Но вие играете много забележителна роля и, естествено, се досещате за това.

За всеки случай кимнах: малко ме беше срам да призная, че все още не бях разбрал почти нищо както трябва.

— За мен е много важен преводът на последните глави на книгата, която ви предавах. Преводът ще ми помогне да осъзная какво става с мен. Ако трябва да бъда честен, чувствам се доста глупаво: целия си живот посветих на изучаването на маите, сто пъти съм бил в Латинска Америка, испанският ми бе като роден език, а изведнъж забравям всичко и дори този несложен текст не мога да разбера. Взема го в ръце — и той се размива пред очите ми, излиза пълна безсмислица. Добре, че поне се сетих да наема преводач. Още първия път, когато ви видях, разбрах, че точно вие ще можете да го направите по най-добрия начин. Да ми обясните какво става и какво да очаквам.