Дмитрий Глуховски - Здрач

Навън отново беше тъмно; отношенията ми светлата част на денонощието определено не бяха добри. Не може да се каже, че не обичах слънцето, просто нашите ритми не съвпадат.

Добре, че за разликата от вчерашните булеварди, улица „Ицамна“ беше великолепно осветена. Съдейки по номера на последната сграда, предстоеше ми доста дълъг път. Поразително е, че такава дълга улица можеше да остава незабелязана от гражданите, макар да не е изключено, че определени категории московчани знаеха за нея много добре, както знаеха за съществуването на секретните линии на правителственото метро или за действащите ядрени реактори в чертите на града.

Сградите, които се точеха покрай разбития паваж, се срещаха най-разнообразни; непонятно беше дори как съжителстват на една и съща улица. Истински селски къщички от дървени греди, напасвани на кръст, почернели от времето. Старомосковски двуетажни еднофамилни къщи с бял кант на търговското съсловие. Груби бараки със стръмни покриви и с дълги редици много малки прозорчета. После изведнъж — колониални къщи, изрисувани с нетукашни ярки цветя, със сини рамки на прозорците, сякаш пренесени тук от кубински картички. И веднага — точно до тях — номенклатурни шестетажни монолити с четириметрови тавани. Каменната настилка под краката ми незабелязано премина в плътно наредени бетонови плочи, а те — в градски асфалт.

На улицата беше безлюдно, но много прозорци светеха и се виждаха човешки силуети. Изглеждаше така, като че ли съм попаднал в безкрайния театър на сенките и бродех от една сцена към друга. Във въздуха се носеше музика — от „Рио Рита“ 40 40 Популярна музикална комедия, САЩ, 1942 г. — Б.пр. и Утьосов — до Битълсите и съвременната естрада.

Да разглеждам къщите, да надничам през прозорците и да се вслушвам в смяната на мелодиите беше така увлекателно, че не забелязах как трицифрените номера на стените на сградите бяха се сменили с двуцифрени. Зданията постепенно се раздалечиха, откривайки отпред малък площад, на който се извисяваха постройки с познатата пирамидална форма.

Обаче огромната, прилична на древноримски дворец сграда с номер „23“ се оказа по-близо от загадъчните постройки в далечината. Прекрачвайки любопитството си, аз спрях пред вратите й — дървени, масивни и много високи, сякаш бяха направени не за хора, а за някакви демиурзи на бъдещето. Също такива бяха на съветските министерства и на станциите на метрото, проектирани в сталинската епоха.

Зад стъклото на вратата се виждаше картонена табелка с надпис „Входът за мемориалния музей на В. Анисимова е от другата страна на сградата“. Но аз натиснах дръжката и вратата се отвори.

Явно бях попаднал през задния вход в същия онзи „храм на паметта“ на починалата актриса, помпозно открит неотдавна от московските власти. По всяка вероятност строителството се е проточило прекалено дълго: въздухът в кънтящите безкрайни коридори лъхаше на мухъл. Миришеше не на боя и долари, както във всички амбициозни съвременни проекти, а на книжен прах и протрити тъкани като от театралните завеси и старите плюшени кресла. Може би това е миризмата на експонатите, казах си аз.

Светлината идваше само от висящите високо под тавана кристални полилеи, които горяха с четвърт от силата си и през един. В облицованите с гранит стени на всеки петдесет метра тъмнееха отворите на арки — там се намираха изложбените зали. Помпозни бронзирани табели до входа на всяка от тях представяха експозициите: „Първи крачки“, „Детската градина“, „Здравей, училище!“, „Гордостта на класа“ и така нататък.

После стигнах до истински кръстопът: наляво — коридор „Целият живот е театър“, напред — „Мама, татко и аз — задружно семейство!“. Десният проход бе ограден с абсолютно неуместна ограда с бодлива тел и огромни червени букви: „Опасност“.

Сега накъде?

Тогава, във вагона на метрото, преди момчето да заговори с мен, аз четох за този музей… И си спомням, че за един кратък миг ме озари убеждението — този музей, както и онази натрапчивост, с която в полезрението ми се появява тази актриса, всичко това е свързано по някакъв начин с мъжа й. Как му беше фамилията? Кнорозов? А се казва май Юрий. Да, Юрий Кнорозов. Името определено ми е познато. И инициалите…

Та ето значи защо съм тук!

Дали не трябва да срещна именно него?

И аз се втурнах по коридора с изложбите, разказващи за семейния живот на Валентина Анисимова. „Първа целувка“, „Лидочка“, „На сърце да е широко“… и ето, в края на краищата, търсеното — „Юра“. Погледнах вътре и ахнах.