Дмитрий Глуховски - Здрач

Влизането в булевардите беше спряно заради купчините от срутени постройки; за цялото това време не мина нито една кола. Прозорците на сградите наоколо бяха тотално черни, сякаш им бяха забранили да гледат към булеварда. Тук явно още не бяха успели да пуснат тока, успокоявах аз себе си, но ставаше лошо: ако се случеше с мен нещо сега, никой дори няма и да забележи.

Нервно се огледах: никой. Може да е просто нечия шега? Следствен експеримент? Запромъквах се дебнешком бавно напред. В бележката не се посочваше точно къде именно се определя срещата, така че ще се наложи да преодолея цялото разстояние от „Н. В. Гогол“ до „Кропоткинская“…

Алеята беше пуста. Към края й, когато вече наближавах търговските палатки до метрото, аз ускорих крачка, за да се убедя, че са ме преметнали. Може би точно в този момент, възползвайки се от отсъствието ми, злосторници проникват в жилището ми, за да похитят последната глава на дневника! Рязко се обърнах, за да затичам към къщи, и тогава видях…

… На трийсетина крачки зад гърба ми в пашкула от светлина се чернееше странна фигура. На пръв поглед човешка, тя неприятно дразнеше окото с неестествените си свивки на ръцете и краката, със сгърчената си осанка, с безводно увисналата глава. В същото време в силуета се провиждаше нещо неуловимо познато…

Съществото направи крачка към мен: с рязко движение се вдигна нагоре коляното, разтърси се тазът и с някаква необяснима въздушност то се пренесе на почти половин метър напред, потопи се в сянката. Оттам, сякаш за да ме ободри, то ми кимна: главата поривисто се отметна назад и отново падна на гърдите му.

И аз самият исках да се приближа към него, но кишата от полустопения сняг, тънко размазана по черния асфалт, се бе превърнала в истински плаващи пясъци: краката ми залепваха за нея и отказваха да ме слушат. Зловещата тъмна фигура беше почти неподвижна — само леко се поклащаше, като залюляна от вятъра, и изобщо не проявяваше враждебност. Обаче ужасът, който изпитвах само като я погледнех, не отстъпваше на онова, което се наложи да преживея, когато се борех с напиращия да влезе в дома ми голем.

Ръката на създанието, която безжизнено висеше покрай туловището, изведнъж излетя нагоре и като описа полукръг, отново увисна безсилно; това движение се повтори отново и отново — докато не разбрах, че то ме вика към себе си. Сведох очи и вдишах дълбоко, като се опитах да опразня главата си, и се накарах да направя двайсетина вдървени крачки напред.

Погледнах го отново и като не издържах, започнах да се кръстя: макар душата ми да бе пълна с разбъркана смес от научен атеизъм и суеверия на маите, ръцете ми сами започнаха да правят този защитен знак; явно се беше намесила прословутата генетична памет.

Все пак това беше човек.

През разкъсаната му куртка видях чернеещата на гърдите му кошмарна рана. Главата му бе увиснала на една страна, но когато се реших да откъсна поглед от земята, тя потрепери и се повдигна, срещайки очите ми.

Това беше Набатчиков, безнадеждно мъртъв, но по непостижим начин държащ се на крака. Незрящите очи оставаха отворени, но бяха подбелени чак до челото; върху устните и ноздрите се бе спекла кървава пяна. Едната от неестествено извитите ръце притискаше към хълбока злощастната чанта от изкуствена кожа. Коленете на горкия майор бяха подвити, а цялото тяло тежко бе надвиснало напред — поза, противоречаща на всякакви представи за устройството на опорно-двигателната система на човека. Поза, в която не бе възможно да стоиш прав, освен ако не е…

О, Боже…

Онова, което бях взел отначало за сребристи преливания на мъглата, бяха проблясващи в светлината на фенерите, едва забележими нишки, тръгващи от лактите, китките, коленете, петите, таза, раменете и темето на мъртвия майор и точещи се някъде нагоре. Именно на тези нишки и висеше изкорменото му тяло и именно те го движеха като огромна марионетка. Който и да беше чудовищният кукловод, той така си и остана инкогнито за мен: да погледна нагоре не се осмелих…

В ужас се дръпнах назад, но преди да успея да побягна, мъртвецът изхвърли ръка напред и на асфалта се пльосна чантата му. Той ми я даваше… Връщаше ми онова, което ми бе отнето, както и обещаваше пъхнатата под вратата бележка. Не дойдох ли тук именно затова?

Набатчиков тактично направи крачка назад. Без да преставам да се кръстя, вдигнах чантата от асфалта и като се хлъзнах и едва не се стоварих в кишата, се спуснах да бягам от това проклето място. Едва когато се отдалечих на около двеста крачки, аз забавих ход и се обърнах. Горкият майор стоеше пак там, където го оставих и с някакво необикновено живо движение печално ми махаше с ръка…