Дмитрий Глуховски - Здрач

Сините следи от зъбите на ръката ми напомниха за моите видения.

Първата ми мисъл беше плахата надежда, че сънища ще се окажат и двете ми нощни разходки: напил съм се вчера вечерта до безобразие и ето го резултатът. Обаче листовете на третата, предпоследна глава, наредени на спретната купчинка, ме очакваха на бюрото. Самото бюро, намиращо се насред разбърканата стая, беше предизвикателно подредено, като страхотно хитрата неутрална Швейцария в разорената от Втората световна война Европа.

Изпитах чувство на остър срам едновременно с гадене наново и се повлякох обратно в банята. Не можеше и да се мисли да сядам да работя в такова състояние. Най-доброто, което можех да направя, бе да изляза навън и да се поразведря, като заедно с това ще допълзя до библиотеката и ще огледам около нея. Кой знае, може пък вратите, до които ме заведе кучето, наистина да ги има?

Залитайки като чумав, аз бавно се влачех по „Арбат“. Улицата оживяваше, с поразителна скорост отръсквайки от себе си следите от земетресението: за една сутрин почти на всички пострадали сгради им израснаха строителни скелета, по които сновяха прилични на индианци гастарбайтери от Средна Азия. Много от зданията вече блестяха прясно боядисани: Москва, великата блудница, с всички сили се стараеше да скрие под дебелия слой грим следите от вчерашния побой.

Да си призная, когато заобикалях библиотеката, за да мина отзад, хич не се надявах да намеря онези сиви врати. Колко пъти вече се беше случвало кучето ми на сън да ме води до несъществуващи места, носеше ми несъществуващи предмети или ме убеждаваше, че ще остане живо и радостно, даже когато се събудя.

Но вратите си бяха тук. Високи около три метра, не по-малко, заключени здраво, а и с опъната бодлива тел отгоре. На едното крило бе сложен пътният знак „Влизането забранено“ и повече никакви знаци или надписи. С една дума — точно като в днешния сън.

Сигурно не по-малко от десет минути се мотах около вратата, като по всякакъв начин се опитвах да погледна вътре и предчувствайки, че ей сега ще излезе пазачът, а може и милиционер с автомат и с бронирана жилетка и ще ми поиска документите, които аз сякаш нарочно не си носех.

И едва после, вече мислено преживял бъдещия позор, просто се приближих, хванах двете крила и ги дръпнах към себе си. Те неочаквано меко поддадоха, откривайки тясна, но дълга пешеходна улица, продължаваща докъдето ти стига погледът. На близката към мен сграда се люлееше откъсната от единия гвоздей табелка: „ул. «Ицамна»“, а малко по-долу — номерът: „986“.

Внимателно притворих вратите и си поех дъх. После не издържах, отворих отново и отново погледнах. Улицата си беше на мястото и табелката си беше същата. В слепоочията ми лудо заблъска, а пред очите ми като вихър се завъртяха горящи снежинки. Намерих я. Аз я намерих!

Щурмоваци не ме очакваха в засада в моя вход; очевидно разследването за изчезването на майора закъсняваше. Обаче милицията можеше да се появи всяка секунда. Настъпи времето за решителни действия.

Заредих пишещата машина с чист лист, дръпнах валяка в началото и под звуците на бодрия марш, собствено съчинение, в пълна бойна готовност слязох на брега на Юкатан. Знаейки предварително как ще завършат приключенията на Каса дел Лагарто, аз можех да си позволя да се присмивам над неговите и над своите опасения, да се ядосвам на нашето безгрижие и да се поразявам от нашата слепота, която попречи да се разобличи предателският заговор в най-ранните му стадии. Заедно с него аз се стараех най-сетне да се насладя на упойващите аромати на тропическата гора, на звънливото пеене на удивителни шарени птици, да послушам край нощния огън войнишките разкази.

Нашето пътешествие идваше към своя край; то ме закали, превръщайки ме в друг човек, то разкри пред мен далечни страшни хоризонти, в точно съответствие с индианските предупреждения, награди ме и ме прокълна със знанието за скорошния Апокалипсис.

Разбирах, че в живота ми настъпва нов, може би заключителният, но най-важният етап. Със странната увереност, с каквато знаех за безвъзвратното изчезване на „Акаб Цин“, сега чувствах, че когато зад гърба ми се затворят сивите врати, много неща в този свят ще изгубят значение за мен, а срещата, която ме очаква там, на адрес ул. „Ицамна“ 23, ще стане най-важното събитие в моята съдба.

Като завърших работата, аз подших всички страници и събрах превода в изрядно напълнялата кафява папка. Взех си вана, изгладих най-хубавата си бяла риза и си облякох неносения вече много години костюм. Доизбих си махмурлука с остатъците от шампанското, огледах любимото си жилище, сбогувайки се с него, и загасих осветлението.