Дмитрий Глуховски - Здрач

— Сергей Андреевич, вие май имахте една пишеща машина, нали?…

„Нов обрат в делото за груповото убийство в московския район Бибирево“ — безцеремонно ме прекъсна телевизорът.

Кадри от мястото на събитието: хора в милиционерска униформа внимателно стъпват по заления със засъхваща кръв под; санитари слагат върху носилки изстиналите трупове с необичайни одеяния: нещо ярко, май украсено с птичи пера; в едър план — ръка със скъп швейцарски часовник, после въргаляща се на пода чудновата маска, извикваща в паметта илюстрации от книгата на Ягониел.

„Личността на някои от жертвите е установена“ — на екрана се появяват снимки на усмихнати хора; по същия начин е трудно да се подбере подходяща снимка за некролог и гравиране върху надгробен паметник… В трима от тях разпознавам служители на „Акаб Цин“ — младото момиче с късо подстригана коса, елегантната брюнетка и плейбоят като от корица на лъскаво списание. Боже, Боже… Мен сякаш самия ме покрива, оглушава ме тежка океанска вълна… „На Нова година ние не работим заради ритуалите.“ Що за сатанински церемонии са правели на покрива на бибиревския многоетажен блок? Нима са се съгласили доброволно да идат на заколение или някой се е намесил в обредите им? И ако Набатчиков не ме е излъгал, изтръгвайки признание от мен, за какво са им потрябвали копията на моите преводи?

А ето го и самият майор, загледан покрай камерата, с неочаквано сух, казионен език дава разяснения на репортера. Стопкадър върху лицето на следователя…

„Току-що получихме новината, че разследващият делото Пьотр Набатчиков е обявен за издирване. По съобщение от пресслужбата на ГУВД на град Москва има всички основания да се опасяваме за живота му. Засега не е ясно свързано ли е изчезването на майор Набатчиков с последното дело, което той води.“

Протегнах ръка в търсене на стол и без да питам, си налях вода от чешмата. Ама че глупак! Казвах му, какви ти сектанти… Горкият…

— Зле ли ви е, Дмитрий Алексеевич? — притесни се съседът.

— Ами май нищо хубаво няма… Всъщност исках да питам за пишещата машина — едва изрекох, като пресуших чашата и си налях още.

— Какво всъщност се каните да пишете? — вече покачен до антресола се поинтересува той.

— Завещанието си — опитах се да се пошегувам, но Сергей Андреевич с разбиране кимна.

Почеркът ми се стори, че прилича на онзи, с който Набатчиков записваше в тефтера си моите признания и аз с известна доза облекчение реших, че с майора не се е случило нищо лошо.

Посланието беше пъхнато под вратата ми; вероятно донеслият го — възможно е това да е самият Набатчиков — е дошъл точно в момента, докато аз съм бил при съседите. Никой не му е отворил и той е оставил бележка:

„Ако искате да получите онова, което ви взеха, елате днес в два часа след полунощ на булевард «Н. В. Гогол»“.

В този миг мислите ми бяха единствено в конфискуваната глава, чийто превод трябваше да представя колкото се може по-бързо; то нищо друго не ми бяха и взимали. Малко ме караше да съм нащрек това, че доброжелателят, сякаш избягал от детективски роман, бе пожелал да остане анонимен. Обаче почеркът, ще се повторя, ми се стори познат, а за да си върна отнетия оригинал, бях готов към доста по-сериозни жертви от нощното поклонение пред паметника на автора на „Вий“.

Затова, след като преработих превода на заключителната част от ръкописа на Луис Каса дел Лагарто, едва дочаках настъпването на определения за среща час.

Въпреки късния час на две-три места на „Арбат“ продължаваха да работят спасителите при ослепителната светлина на прожекторите. Обаче булевардите сякаш се намираха на територията на друга държава: тук беше съвсем пусто и се кълбеше такава гъста мъгла, като че ли върху земята бе легнал буреносен облак.

Москва е градът, където почти никога не се стъмва. Блестят неоновите реклами, не жалят сили и софитите за нощно осветление, в които с удоволствие позират, преживявайки през нощта второто си рождение, дори най-мърлявите и неугледни московски сгради. Вечно реещата се над града мараня, която е смес от изпаренията на стотиците заводи и милионите хора, попива в себе си това пазарно сияние и започва да излъчва собствена белезникаво фосфоресцираща светлина.

Но булевардите през онази нощ бяха сякаш покрити с калпак; тук цареше гъст, задушен сумрак. Фенерите светеха един през десет, превръщайки мъгливата алея във верига от отдалечаващи се, просветващи с млечна светлина топки, обрасли с голи клони на мъртви дървета. Още докато се приближавах до покрития със студена влага, вкаменен писател, аз вече съжалих, че се поддадох на изкушението и дойдох на срещата.