Дмитрий Глуховски - Здрач

Как случайното участие в експедицията на необичайния испански офицер, готов да повярва на езичниците, вместо да изгори селата им в прослава на Христа, се превръща в промисъл на боговете на маите.

Как придобива смисъл гонитбата през четири и половина столетия на някои сили за тайния свитък или поне за сведения за него и стремежът на други сили, не жалейки човешки животи, да възпрепятстват това.

Започна да ми се прояснява и моята собствена роля и се оказваше, че тя изобщо не е така жалка, както ми се струваше по-рано; доказателство за това беше мистичното обръщение към мен на хвърления в сенота Каса дел Лагарто. (Само след няколко минути аз получих още едно потвърждение на това.)

И още… Неочаквано ясно си спомних момчето, което ми говореше във вагона на метрото. Досега не се решавах да трактувам думите му, като не бях напълно сигурен, че те не са навети от моята есхатологическа параноя. Но сега, дочитайки разказа на конкистадора, аз моментално познах в тях последните речения на пророците на маите.

„… да бъде намерен. Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“

Което и да е било това момче и който и да е вложил тези думи в неговите уста, те по магически начин допълваха изповедта на Каса дел Лагарто, който се бе вслушал в заветите на жреца и избягва да тълкува предсказанието, като просто го съхранява за потомците.

Нима е можело да се направи още нещо? Та нали ми бе казано „Но не е късно още…“ и „… да бъде намерен“. Всемогъщи Ицамна, да бъде намерен кой? И как?!

Замислено прехвърляйки в ръце страниците на дневника, погледът ми се спря върху листа от тетрадка, който бе в намерената папка. Бележка? Струва ли си да чета чужди писма, когато само за един любопитен поглед на непредназначен за тебе текст може да платиш със сърцето си? Разбира се, че си струва!

Почеркът беше същият като на хартийката с адреса, която изпусна избягалият старец; познах и мастилото на писалката. Не можеше да има съмнение: пред бюрото „Акаб Цин“ се бях сблъскал лице в лице със самия поръчител на превода. Той не ме позна и няма нищо учудващо: дотогава не се бяхме срещали никога. Загадъчно бе за мен само решението му да занесе папката с последната глава в изоставената преводаческа кантора на „Арбат“… Отворих бележката.

„Не се притеснявайте за предишната глава, преведете по-добре тази. После ще върнете двете наведнъж. И моля Ви, побързайте! Остава съвсем малко време.

Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?

Разсъждавайки разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса „ул. «Ицамна» 23“ беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.

Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.

Бележката с адреса беше единствената следа в ръцете ми. Естествено, първата ми работа беше да изпълня молбата на клиента ми и колкото се може по-бързо да преведа последната глава на съчинението на Каса дел Лагарто; след това трябваше да я върна на загадъчното старче. Можех, разбира се, просто да оставя превода в старата библиотека — там, където бях намерил папката, но на мен ми трябваше в края на краищата лично да се срещна с този човек и да чуя обяснението му. Освен всичко друго той — за първи път — се бе обърнал към мен направо; това доказваше, че между нас действително се е установила известна особена връзка и имах право да разчитам на неговата откровеност.

Той ме караше да бързам. Аз също разбирах, че времето свършва. Но можех ли нещо да променя? Едва ли е възможно да предотвратя или поне да задържа прииждащия Апокалипсис, като правя превод на криптоисторически документ, за което не се е досетил даже нито един свръхчовек от американското кино. Пък и индианските пророци не са и споменали за бъдещето на мисията, за чиято роля бих могъл да претендирам аз, ако не ми се беше счупила пишещата машина. Определено бях безнадежден. И все пак този път аз твърдо знаех, че назад път няма и бях готов да вървя до самия край.