Дмитрий Глуховски - Здрач

През онази вечер аз за първи път в последните години се напих много. Бутилката шотландско уиски, която държах като запас за особени случаи, се оказа, както никога, много на място. Едва когато я опустоших наполовина, аз събрах достатъчно смелост, за да погледна в чантата на убития. Извадих оттам заветните листове, а останалото пуснах в шахтата за боклук, пиянски молейки обречената на скитания душа на майора да ми прости за станалото. За това, че оставям улики, които ме правят главен заподозрян за отстраняването на Набатчиков, аз не мислех. Пък и не е ли все едно, щом като Вселената се търкаля към пъклото…

После май дълго ридах, крещях нещо гневно през прозореца, заканвах се на мрачното и безмълвно небе, пих и шампанско с уискито… Но листовете от дневника и направената част от превода не посмях да пипам. Най-накрая съм потънал в сън на пода на банята, където преди това повръщах.

Дойдох на себе си от това, че някой ми лижеше ръката. Едва приповдигнах подутите си клепачи и се опитах да потисна спазмите в стомаха си. Допълзях до края на ваната и близо пет минути се плисках със студена вода, докато не започнах поне малко да мисля. И вече тогава се обърнах.

Насред стаята приветливо биеше с опашка по пода моето куче. Следователно аз все още спях. Обаче какъв достоверен махмурлук! Всичко като в живота, даже вестибуларният ми апарат ме подвежда, когато се опитам да стана на крака.

Кучето ми бе доста развълнувано: нетърпеливо скимтеше, понечваше да скочи и да се хвърли към мен, но чакаше, кога ще му обърна внимание. И когато най-сетне го потупах по шията, то престана да се сдържа и като подскочи, се изхитри и ме лизна по носа. После изтича в коридора и се върна с каишката си в зъбите. Явно е сън, при това по обичайния сценарий; слава на боговете, че иначе след срещата с Набатчиков аз вече окончателно бях решил — през всички последни дни се опитвам да се измъкна изпод безкрайно горещата дебела завивка на кошмара, който от отчаяние приемам за действителност… Но не може да има сън в съня, нали? Нали?!

Да излизам повече от къщи определено не исках. Но кучето ме викаше на улицата толкова настойчиво, че ми се наложи да отстъпя. В края на краищата това е просто сън, пък и отдавна не го бях разхождал.

Сградите и улиците не бяха бутафорни, както често се случва в сънищата, само че следи от земетресението не виждах никъде. Наоколо бързаха по своите илюзорни дела сиви безлики хора, обичайните статисти от моите нощни сънища. Общо взето, нищо особено — сън като сън, само дето кучето пак се държеше странно.

Вместо, като му махна каишката, то да започне радостно да търчи наоколо, то умолително се вглеждаше в очите ми, захапваше за пеша палтото ми и ме теглеше нанякъде, изтичваше напред, показвайки ми нужната посока, после се връщаше и лаеше, укорявайки ме за моята несъобразителност.

То ме водеше на мястото, където по невероятен начин се преплитаха пулсиращите магически траектории на цялата история със старинната испанска книга: към бившата детска библиотека.

След като заобиколи постройката отзад, кучето като заковано замря пред много високи железни врати, вмъкнати между две стари жълти еднофамилни къщи, и високо залая. Ако то не ме беше довело тук, аз едва ли някога щях да обърна внимание на тези врати, които изглеждаха като вход за товарни коли към магазин или някакво държавно учреждение. Но нещо в тия врати не беше както трябва; вслушвайки се в кучешкия лай, аз чувствах, че в паметта ми неспокойно се въртят, пробуждайки се, смътни полузабравени образи. Нещо свързано с Диего де Ланда…

Случаят с иконома на манастира „Свети Архангел Михаил“ в Мани, събуден от скъсалите синджирите кучета, които го завели до тайните капища на маите в пещерите недалеч от параклиса! Именно с находката, направена от тези кучета, всъщност е и започнало всичко преди пет века, ако се вярва на Диего де Ланда. Какво беше намерило моето куче? Вратите бяха плътно затворени и здраво заключени, да надникна зад тях така и не успях. Обаче реших непременно да се върна тук сутринта и за да не забравя, се ухапах по ръката, като си оставих следа, за да си спомня: в сънищата изобщо се правят много неясни неща.

Да се събуждаш втори път на същото място, изпитвайки при това същите симптоми, от които уж вече си се отървал, беше още по-мъчително. Отново, но този път всичко беше наяве. Измъчваше ме нечовешка жажда, подът беше отвратително изцапан, а в главата ми сякаш имаше чугунена топка, подобна на онази прекатурваща се тежест, която слагат, за да уравновесят онези играчки-човечета, които се клатят, но не падат, само че с мен този забавен фокус се правеше точно наопаки.