Алекс Кош - Огненият факултет

— Как е показала лицето си, ако е вампирка, нали слънцето още не е залязло? — попитах аз по-скоро по инерция, отколкото от любопитство.

— Аха… — Серж вдигна показалец. — Това е второто странно нещо. Тази вампирка се оказа от клана Ноос, за който нямаме достоверни сведения не само ние, но дори, доколкото ми е известно, и самите Майстори.

— Ами… — Опитах се да продължа, но Ник ме сръга, защото бяхме дошли до Майсторите.

— Това е възмутително! — дереше се дебеланкото. — Не можем да позволим такава подигравка!

— Тя е издържала всички изпити — спокойно обясняваше Ромиус. — Има пълно право да бъде обучавана при нас и в нито едно от правилата, на които вие, скъпи ми колега, така обичате да се позовавате, не е написано нищо такова, което би могло да възпрепятства нейното постъпване в Академията.

Останалите двама Майстори кимнаха в знак на съгласие.

— Но, но… — объркано мърмореше шишкото. — Така не може…

— Няма как, приятелю — неочаквано дружелюбно произнесе Ромиус и постави ръката си на рамото му. — Не сме ние тези, които са създали правилата, но ние трябва да ги спазваме.

Шишкото махна с ръка и тръгна към Кулата, като мърмореше нещо под носа си.

— Горкият Шинс — въздъхна Ромиус. — Реално, той има причини за тревога. Това наистина е сериозен проблем. Както и да е, за него ще говорим по-късно. Имам още някои неща за довършване. — Той се обърна към учениците. — Кой от вас взе музикалката на младежа, когато той получи слънчев удар?

Серж се сепна, бръкна под ризата си и ми я подаде.

— Страхотна музика! Откъде я намери? — попита шепнешком.

— Това са мои композиции — малко смутено отвърнах аз, поемайки кръглия предмет, който беше с диаметър десет сантиметра и два сантиметра дебелина и който беше известен с името „музикалка“.

— После ще ми я дадеш да си я запиша — прошепна Серж и отиде при останалите ученици.

Ромиус ми направи знак да се доближа и двамата поехме към вратите на кулата.

— Можеш ли да пуснеш същата мелодия, която беше пуснал тогава, когато видя… онова, което видя? — попита той.

— Мога — с готовност произнесох аз и пуснах музикалката.

Тя засвири една приятна мелодия.

— Сега виждаш ли нещо — нетърпеливо попита Ромиус.

Поклатих отрицателно глава, оглеждайки внимателно целия двор, който вече почти беше опустял.

— Гледай натам, където има групи хора, които все още не са приключили изпитите. Там трябва да има свободни „призми“ — подсказа ми той.

Озъртах се още известно време, но резултат нямаше. Вдигнах рамене, за последен път огледах почти празния двор и изключих музикалката.

— Нищо не виждам. Чудя се как изобщо се случи. Може само да ми се е сторило и наистина да съм слънчасал — тъжно погледнах към изправения до мен Майстор. — Може би не трябва да ме приемате в Академията, може би нямам никаква дарба.

— Ще видим — отговори той с равен глас. — Сега си върви вкъщи, а довечера ела в „Златния сърп“. Между другото, конфискувам музикалката ти, ще трябва да чуя каква е тази твоя музика.

Послушно подадох на Ромиус музикалката и след като му стиснах ръката, тръгнах към изхода.

— А, още нещо — произнесе Ромиус. — Не приказвай много-много за това, което се случи. Всички Майстори видяха какво стана, нали виждаме всички „призми“, които са на площада, но не е задължително да знаят за нашия разговор. Аз ще се оправям с тях. Ти можеш да твърдиш, че с триста зора едва си успял да отделиш огнената сфера, след което си получил слънчев удар. И сега не си наред с нервите.

Обърнах се шашнат, но той вече беше поел към една от останалите четири групи в един от по-отдалечените ъгли на двора.

Излизаше, че големите ученици не са видели, че аз успях да отделя и четирите цвята. Така вече можех да си обясня любопитството на момичето, но абсолютно неясна си оставаше пълната липса на интерес от страна на останалите двама Майстори. Ромиус също не изгаряше от любопитство. Странно…

Не ми оставаше нищо друго, освен да помахам за довиждане на останалите ученици. Те се бяха разпределили по групи и помагаха на Майсторите да наблюдават как върви изпитът.

Едва когато минах през портите и се озовах на Площада на Седемте фонтана, усетих колко бях уморен и изгладнял! Нищо чудно, вече се свечеряваше, а аз не бях ял от сутринта.

Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и беше заляло с пурпур цялото безоблачно небе. Впрочем, небето над нашия град винаги е безоблачно, за това внимателно следи Факултетът по метеорология.