Алекс Кош - Огненият факултет

Народът продължаваше да се тълпи на площада, чуваха се виковете на продавачите, които предлагаха банички, пирожки и всякакви други вкусотии. Преглътнах, но се отказах да купувам, защото реших да си взема нещо за ядене от друг, по-престижен квартал. Положението ми ме задължаваше, а пък и навикът да ценя вкусната и скъпа храна ми беше още от ранно детство.

Както и предполагах, настроението на тълпата беше коренно променено. Сутринта, когато минавах оттук, хората дисциплинирано стояха, наредени на опашка, и напрегнато очакваха реда си, а сега се събираха на групи около кулата и чакаха някого или убиваха времето си.

По правило изпитите приключваха преди залез слънце. Разбира се, не беше възможно целият град да се яви на прием в Академията, това беше привилегия на големите и богати семейства, които живееха в центъра на града. Останалите можеха да се явяват във филиалите на Академията, които се намираха в покрайнините. Те бяха около десет на брой. Впрочем, именно благодарение на Академията, Лита беше станала най-богатият град в света. Само колко струва позлатяването й! За приема пристигаха и хора от други градове, идваха дори от пограничните райони.

Огледах се с надеждата да зърна Чез и леля ми с близначките, но не ги открих и поех към къщи в гордо усамотение.

Гладът ме надви и аз си купих три банички от търговеца, който мина покрай мен. Напоследък, благодарение на Императора, все по-трудно се намираше месо, всички месни блюда станаха безумно скъпи и така се превърнаха в храна за избрани.

Дъвчех с наслада, вдишвах свежия (не без помощта на Майсторите) въздух и се разкарвах безцелно из града. Главата ми се беше проветрила от мъглата, а заедно с нея бяха изхвърчали и мислите ми. Така полека-лека стигнах до дома си, без да се товаря с излишни мисли и без да изтезавам вниманието си.

Най-интересното беше, че у нас нямаше никого. Това ми стана ясно, след като прекарах поне десет минути пред вратата и почти счупих звънеца от натискане. Леля и момичетата или още вървяха насам, или бяха отишли на някой от онези светски приеми, които аз не понасях. Ключовете естествено ги бях забравил сутринта и сега ми се налагаше да вляза през отворения прозорец на втория етаж. Защитните заклинания трябваше да охраняват къщата от взлом, но аз реших, че ако оставя отворено на втория етаж, може би там заклинанията няма да действат. Затова, както обикновено, за всеки случай оставих прозореца на моята стая отворен.

Подскочих към перваза, хванах се, вдигнах се и стъпих върху него с двата крака, държейки се за почти невидимия релеф на стената. Прозорецът ми беше открехнат и не беше никакъв проблем да го отворя и да скоча вътре.

Когато посегнах да го затворя, чух зад гърба си:

— Стой!

Стоях и не помръдвах.

— Бавно затвори прозореца и се обърни! — все така тихо продължи гласът.

Затворих прозореца и бавно се обърнах.

Върху моята „светая светих“, върху леглото ми седеше едно „нещо“! „Нещото“ беше облечено в обширна роба с качулка и беше нацелило в мен арбалет.

Признавам си, че отначало бях толкова изненадан, че не успях нищо да кажа.

— Така удобно ли ви е? — попитах най-накрая.

— Ти какво правиш тук? — чу се под качулката.

— Тук живея — изрекох и бързо огледах стаята.

Никакви следи от тършуване или от обир не се забелязваха, по пода се въргаляха същите боклуци, които бяха там от незапомнени времена. Масата ми, както винаги, беше затрупана с най-различни музикалки. Само на леглото ми все още седеше това странно „нещо“.

— По правило, когато живееш някъде, не влизаш през прозореца — забеляза „нещото“.

В известен смисъл беше право, разбира се.

— Забравил съм си ключовете — казах аз, малко по-уверено.

— Всички така разправят. Като те заведа при охраната, тогава ще видиш! — подигравателно изрече „нещото“ в робата.

Стана ми смешно. Не стига, че седи в дома ми, в моята стая и на моето легло, ами ме плаши с някаква охрана и е насочило към мен арбалет! Как да се пазим от такива стрели ни учат още първата година в Школата по Изкуствата. Не можах да издържа и се засмях.

— Ти да не си нещо тра-ла-ла? — попита „нещото“.

— Ъхъ! — весело отвърнах. — И никак не обичам, когато някой насочва към мен арбалет.

Изричайки това, скочих напред и встрани, избягнах стрелата и успях да избия арбалета от ръцете на неканения гостенин.

От изненада гостът ми падна по гръб и качулката му се смъкна. Бързо скочих върху мятащата се в робата фигура, натиснах я към леглото, здраво държейки ръцете й, и за по-сигурно, затискайки краката й с моите крака.