Алекс Кош - Огненият факултет

Майсторът повдигна озадачено едната си вежда.

— Така значи — произнесе замислено. — А какво правеше, преди да видиш призмата?

— Нищо особено, минавах покрай вас и слушах музика.

— Музика ли? Интересно… И какво по-точно?

— Най-обикновена композиция — отговорих аз, не съвсем уверено.

— Каква композиция? — наклони се към мен Майстор Ромиус.

Наложи се да си призная, че аз съм композиторът.

— Интересно, интересно… — рече той. — Слушай сега, този разговор ще си остане между нас. Няма да се явяваш на изпити, защото няма да ги изкараш…

— Защо?!… — обидих се аз.

— Ти не притежаваш сила. По-точно, притежаваш колкото един средностатистически човек, а ти трябва в пъти повече, за да издържиш изпитите. Прав си, че имаш склонност към всички стихии, но способностите ти са толкова нищожни, че не би трябвало изобщо да съзреш, камо ли да сглобиш призмата. Сега обаче това не е толкова съществено, защото аз, така или иначе, ще те запиша в Академията. Твоят случай си струва да се изследва, затова на първо време ще отдадем липсата на сила при теб на недостатъчните ти умения. Ако някой те попита, спокойно можеш да отговаряш, че си издържал. А какво са представлявали самите изпити — това е твоя, лична работа. Всеки бива изпитван индивидуално и много от учениците предпочитат да не си спомнят нищо…

Интересно, какви са тези изпити?!

— Сега можеш да си вървиш, а утре, след часовете, ще дойдеш отново, за да обсъдим на свежа глава и в спокойна обстановка това, което се случи на площада. Ако не знаеш — казвам се Майстор Ромиус Никерс.

И без това не знаех какво да кажа от учудване, но когато произнесе фамилията си, направо се смаях!

— А…

Ромиус ме погледна.

— Искаш ли да питаш нещо? И най-сетне, няма ли да ми кажеш как се казваш? Така ли ви учат в училище?

— Ами… Закари… Закари Никерс — с огромно усилие произнесох аз.

В стаята се възцари тишина.

— Ти, случайно да не живееш при леля Елиза? — попита ме Майсторът.

— Точно там живея — радостно отвърнах аз.

— Е, как е моята сестричка? — усмихна се Великият майстор Ромиус Никерс, тоест моят чичо.

Вече беше следобед, когато, следвайки Ромиус, стъпих върху телепорта. Бяхме прекарали в кабинета му поне два часа, пиейки чай и обсъждайки роднините си. Може да се каже, че те се оказаха изключително голям брой. Всички Високи домове бяха свързани помежду си със сложно преплетени връзки и се смяташе, че всички те произхождат от първата управлявала династия и изключително се гордееха с факта, че във вените им тече кръвта на древни крале. Макар че почти никой от нас не вярваше в това.

Минахме по вече познатия ми коридор и излязохме на площада през огромната дървена врата. Тук цареше предишното стълпотворение, изпитите все още не бяха завършили и точно когато излизахме от Кулата, един глас, когото бях запомнил, довършваше реч, която също ми беше позната.

— Ако ли не, заповядайте следващия път.

И в този момент хората на площада се засуетиха. Това вече го бях виждал, но сега ми беше интересно да наблюдавам отстрани.

Едва след няколко секунди забелязах, че Ромиус е застанал встрани и ме наблюдава. В първия момент не схванах какво става, но след секунда се досетих — сега трябваше да видя призмата, ако вече не я бяха прибрали. А може би нова призма…

Ромиус ме гледаше с въпросителен поглед и аз само повдигнах рамене.

— Нищо ли не виждаш? — за всеки случай попита той.

— Нищо — разочаровано и в същото време облекчено отвърнах аз.

Никак, ама никак не ми се искаше отново да изпитам предишната болка.

— Ами ако пуснем музика? — предложи той. — Нещо като експеримент.

— Нямам нищо против, но някой ми измъкна музикалката от ръцете, преди да вляза в кулата — усетих се бързо.

— Ей сегичка ще открием твоята музикалка! — рече Майстор Ромиус.

Минахме през тълпата, която послушно правеше път на Майстора и се отправихме към Учителите. Те оживено спореха за нещо и не ни забелязаха веднага. От всички най-силно врещеше един пълничък Майстор, облечен в червена ливрея. Той доказваше нещо на други двама от Учителите, а учениците, които бяха застанали до тях, ги слушаха с интерес и нещо тихо си шушукаха, без да се намесват.

Когато доближихме, първо ни забелязаха учениците, между които забелязах вече познатото ми красиво момиче, нейния приятел и Ник. Те дружелюбно ми махнаха, но заради Майстор Ромиус не посмяха да дойдат.

Обаче Учителите, които продължаваха горещия си спор, изобщо не ни поглеждаха.