Алекс Кош - Огненият факултет

Интересно, как съм могъл да не го забележа?!

Да си призная, цветът на това чудо никак не ми хареса. Макар че защо не? Изведнъж ми стана адски зле. Толкова зле, че противно на волята ми — такива безумия не ми се бяха случвали досега — се протегнах мислено към буцата и се опитах да й придам някакъв вид. Поне да отделя четири конкретни цвята от противно преливащата се смес от бежово до мръсно-лилаво. Какво беше моето изумление, когато тази маса започна да се движи сякаш някой преобърна посоката на месенето отвътре навън и сега тя последователно придобиваше цвета на всички свои съставки. След няколко секунди всичко свърши — във въздуха, пред мен висеше не безформена маса, а акуратна четиристенна призма. С четири цвята. Сега какво трябваше да правя? Да се любувам на това, което сътворих с ръцете си?… В този случай, ръцете нямаха нищо общо.

Всяка от четирите стени на призмата представляваше светещи цветни „вълшебства“. Те светеха толкова силно, че чак очите ми се премрежиха. Не минаха и няколко секунди, които аз прекарах в ням възторг, и очите ми започнаха да сълзят.

Пред очите ми плувнаха червени кръгове. Залитнах. Не можах да определя кой от цветовете най-много ме вдъхновява и кой най-много ме заслепява.

Някой нежно докосна ръката ми.

— Не го вземай толкова навътре, следващия път ще влезеш — през мъглата, която застилаше съзнанието ми, звучеше женски глас. — Нека те изпратя.

Много мило, аз с удоволствие бих се разходил до нас с момиче подръка, само че дори не я виждах. А как ме зацепи главата!…

— Загасете светлината! — не издържах и се развиках.

Нищо не виждах, пред очите ми се надигаше зарево, в което се преливаха омразните четири цвята.

— Той изпада в сензитивен шок! — извика момичето.

Дотичаха още хора.

— Вдигнете го оттук и го занесете в кулата — разпореди се спокоен мъжки глас.

Някой ме хвана под мишниците и ме понесоха нанякъде. Когато почти бях изгубил съзнание, ни в клин, ни в ръкав ми мина мисълта, че някой ми е отмъкнал музикалката и сега няма да чуя веселата мелодия.

Точно в този момент съзнанието ми се отказа да ме напуска. Остана си при мен с болката в очите, която ми пробиваше мозъка. Но дори тази болка не можеше да се сравнява с това, което преживях!

Залитнах от изненада и толкова силно въздъхнах от облекчение, че хората, които ме държаха под мишниците, уплашено ме зяпнаха и вероятно решиха, че предавам богу дух.

Имаше два силуета, които приличаха по-скоро на големи сини петна, и аз реших, че това, най-вероятно са ученици от горните курсове.

— Всичко е наред, добре съм — проговорих аз.

— Какво става с теб?! — попита развълнуван женски глас и аз най-сетне успях да видя през червената пелена красивото лице на момичето, което бях срещнал на площада.

Въздъхнах на пресекулки и замигах често-често, като се стараех да разкарам от очите си червената пелена, понасяйки при това неописуема болка.

— Ами аз… нищо… гледам това цветно нещо… Вие, въобще знаете ли какво правите?! Та аз едва не ослепях! Нали казахте, че първият тест не е опасен, а вижте какво стана! — от възмущение дъх не ми достигаше.

Най-интересното е, че изобщо не разбирах какви глупости дрънкам и въпреки това не можах да спра, докато въздухът в дробовете ми не свърши.

Момичето ме изгледа подозрително и изрече с необичайно тих и спокоен глас:

— Ти сигурно се шегуваш?

Прекъснах изключително глупавата си тирада и учудено я зяпнах.

Тя загледа съсредоточено зачервените ми и сълзящи очи, докато не политнах и не потърсих опора в момчето до мен.

— Ти, мой човек, наистина си зле — обърна се тя към момчето, което търпеливо ме държеше подръка. — Заведи го в кабинета на Майстор Ромиус, той ще се оправи с това „чудо“, веднага щом свърши тук.

Стори ми се, че на устата й беше съвсем друга дума. Защо ли?

Тя се обърна и тръгна в посока, противоположна на тази, в която ме повлече младежът.

Изпратих момичето с все още мътен поглед и после извърнах глава към момчето. То имаше същата тъмна коса като моята, малка брадичка и насмешлив поглед. Най-обикновено момче, ако не се смята това, че беше един от най-добрите ученици в Академията. За това говореше тъмносиният оттенък на ливреята му (казвам го за всеки случай, ако не сте разбрали).

— Благодаря ти — рекох и се отдръпнах. — Мога и сам. Ти само ми показвай пътя. И ми кажи името си, защото така е малко неудобно.

Младежът се усмихна.

— Ник.

— Аз съм Зак. Много ми е приятно.