Алекс Кош - Огненият факултет

— Аз пък дори под дулото на пистолет, не бих рискувал да споря с леля ми — мърморех така, че Чез да не ме чуе.

Както ставаше ясно, времето за чакане беше силно преувеличено, тъй като вече бяхме минали половината път, без да срещнем особени препятствия.

Промушихме се до самите порти и там наистина видяхме леля ми. Тя стоеше, небрежно подпряна на портите, и разговаряше с един от стражите.

— Лельо Елиза — провикна се Чез, преодолявайки последните метри до портите. — Доведох вашите момичета. Сега може ли да вървим?

От това нахалство дъхът ми секна.

Той ги бил довел! Кой ги пази през последните часове?! И тъкмо бях отворил уста, за да кажа какво мисля за него, някой скочи на гърба ми.

— Как си, Зак? — прозвуча зад мен убийствено познат глас.

— Здравей, Лиз! — промълвих аз, като се стараех да скрия раздразнението си.

— Какво става, издържа ли?

Чез направи знак, с който красноречиво й показваше, че трябва да се разкара.

— Тъкмо се канех… — започнах аз.

— Е, късмет ти желая! Трябва да вървя. После ще те запозная с Ейнджъл, новия ми приятел. Той днес издържа изпитите, така че, ако искаш, ела довечера в клуб „Златният полумесец“, там ще празнуваме.

Тя потъна в тълпата и ме остави с отворена уста и с недовършена фраза.

— Винаги така се е отнасяла с теб — съчувствено произнесе Чез.

— Чак пък винаги… — опитах се да възразя.

— Винаги, винаги, ти просто досега не обръщаше внимание.

Е, благодаря, няма що. Днес направо си е ден за комплименти.

Двете близначки отново захихикаха противно.

— Той си намери друго момиче — каза едната. Фло ли беше… кой ги знае…

Чез пак ме зазяпа учуден. И на него днес денят му беше специален — да ходи учуден.

Леля ми, която досега тактично си мълчеше, само поклати глава.

— Лиз е достойно момиче, от достойно семейство. А ти, Зак, ти си твърде млад, за да разбираш от тези неща — леля кимна на момичетата. — Ние тръгваме, за да не ви пречим. Хайде, до довечера и успех!

Незнайно защо, но не усещах ентусиазъм в гласа й.

С тези думи тя и близначките минаха през портите. Тъкмо да тръгна след тях и Чез ме хвана за рамото, а портите се затвориха под носа ми.

— Къде хукна? Ей сега ще дойдат останалите и заедно ще влезем със следващата група. И какво е това ново момиче? — намигна ми Чез. — На мен можеш да се довериш.

Пак се изчервих като домат. Що за проклетия?!

— Слушай ги още! — сопнах му се и добавих радостно: — Гледай, другите пристигат!

Това прозвуча даже прекалено радостно. Не обичам разговори за момичета и това си е! Момичетата са най-странните същества на този свят, като изключим драконите, ако те (драконите, искам да кажа) наистина съществуват.

Към нас вървяха момчетата от нашата Школа. До един високи и мускулести. На техния фон аз направо бледнеех. И въпреки че не съм нисък, а не съм и слаб, в сравнение с тях изглеждах направо дребен. Какво да правя като съм се родил такъв?… В Школата обаче винаги съм бил наравно с тях и никога не съм им отстъпвал в Изкуството.

Изкуство — колко скрит смисъл има в тази дума! Не по-малко отколкото в думата Занаят. Изкуството е техника и умение да владееш тялото си, умение да се биеш и да оцеляваш при всякакви условия. А извън града ти трябват специални умения, за да оцелееш. Вярно е, че досега не ми се е случвало да излизам от града и дано не ми се случи, но всички твърдят, че там е действително опасно.

Аз съм най-младият от всички, които се обучават в централната Школа на Изкуствата, и не мога да се надявам на нещо особено изключително в близките десетина години, но като цяло се чувствам не зле подготвен, макар че съм много далече от Чез.

— Е, момчета, готови ли сте да преодолеете това детско изпитание? — запитах с неестествено бодър глас, веднага щом доближиха.

Кимнаха ми мълчаливо, здрависвайки се, след което се подредиха в редица и застанаха точно срещу портите. Изглеждаха ми някак странно напрегнати.

— Какво им става? — попитах Чез.

— Да бе, ти, всъщност не знаеш… Там е работата, че хората, които се занимават с Изкуство, не са предразположени към Занаят. Искам да кажа, че в началото всички са с еднакви възможности, но след време Изкуството притъпява способностите за усвояване на Занаят, или по-скоро отправя ги в друго русло. Ако приемем, че Майсторите насочват енергията си навън, то хората на Изкуството — обратно — насочват я навътре, към себе си. Стана ли ти ясно?

— Стана ми ясно, но не схващам защо са тези мрачни физиономии. Ако знаеш, че няма да те огрее Академията, за какво ти е да се занимаваш с Изкуство?