Алекс Кош - Огненият факултет

Погледнах въпросително към леля си.

— Върви, върви…

За малко да се зарадвам.

— … само вземи момичетата със себе си, че аз имам малко работа. На връщане ще се срещнем при портите.

Само това ми трябваше!

— Ама, лельо…

— Не се дръж като мъченик, нищо няма да ти стане! — в гласа на леля ми прозвучаха метални нотки.

Ами да, нищо работа, най-много да получа сърдечен пристъп или да оглушея от врявата, която вдигаха двете близначки. Да ви приличам на бавачка?

Повиках с жест двете близначки, давайки да се разбере, че съм най-нещастният човек на този свят и тръгнах след Чез.

Приятелката на Чез — тъмнокоса красавица (без всякакво съмнение), пое момичетата и само след минута те с дружен кикот поеха в друга посока.

— А Лиз къде е? — шепнешком попита Чез, веднага щом новата му любима, подръка с близначките, се отдели от нас.

— Няма никаква Лиз — мрачно отговорих аз.

Всички умираха да ме питат „Къде е Лиз?“. Лиз е прекрасно момиче, с нея си прекарвахме много добре, но се оказа, че нейните бъдещи планове са твърде големи. Тя изключително много държеше да се омъжи за Майстор (сега сигурно разбирате за какво говорех по-горе), при това с ранг, не по-нисък от трети. Заяви ми го съвсем наскоро. И понеже аз никога няма да стана такъв (с това съм изцяло съгласен), то трябва да съм наясно, че нашата връзка има изключително временен характер. Веднага я разбрах и в същия ден всичко приключи. Тогава открих и останалите нейни „добри“ качества като честолюбие, високомерие, лицемерие и прочие мили чудатости, на които преди не бях обръщал абсолютно никакво внимание.

— Много правилно, и преди съм ти казвал, че тя е прекалено хубава за теб — изрече бодро Чез.

На това му викат утеха от приятел…

— Благодаря ти, ти си истински приятел — рекох.

— Няма защо — не схвана иронията ми Чез.

Стигнахме до площада на Седемте фонтана и спряхме, за да се огледаме.

— Нашите казаха, че ще ни чакат при Шестия фонтан — изрече Чез със съмнение. — Ще отида да ги потърся, а ти ме изчакай тук.

Той хвана под ръка прекрасната си приятелка, която изскочи отнякъде, и двамата потънаха в тълпата.

Останах да го чакам, заедно с двете подозрително тихи близначки. Много съсредоточено четяха нещо и аз, надничайки между главите им, видях, че държат последното модно в момента вестниче. Освен бележката за поредното покушение над любимия ни (как иначе!) Император на първа страница, нищо друго интересно не се забелязваше. Как наистина не им писваше да се занимават с едни и същи неща?! От деня, в който в Императорския дворец се бяха вмъкнали двама наемни убийци вампири, мина повече от месец време, а вестниците още продължаваха да дъвчат случката. Скука. Наистина ли им беше толкова интересно на близначките?

Макар че за мен така беше по-добре. Докато те се заплесваха, аз можех да послушам музика. Изпратих лек енергиен импулс към стартовото устройство на музикалката и се пренесох в чудния свят на музиката. Дори не съм усетил кога съм се изключил от околния свят — нещо, което не ми се случваше много често. Напротив — почти винаги знаех какво се случва.

Идилията ми беше прекъсната от странното усещане, че някой ме наблюдава. Отворих очи и се огледах. Народът продължаваше да се движи покрай нас и в двете посоки, но никой не ми обръщаше внимание, все едно, че бях невидим на фона на златистата стена (нали ви казах!). Момичетата все още зяпаха вестника, а на мен не ми остана нищо друго, освен да продължа да слушам музиката си. Само че този път не можах да се отпусна. Освен това, някой се разходи по краката ми и окончателно ми срина настроението. Денят не се очертаваше като особено оптимистичен.

Минаха някъде около пет минути и над площада се чу развълнуван говор и се усети някакво раздвижване. По всичко изглеждаше, че минаваше Парадът на Майсторите, за да открие тези, които притежаваха свръхспособности. Всъщност, това беше най-обикновена формалност, тъй като за последно човек с такова високо равнище на сила, та да може Майсторите, без да го изпитват, да го определят като абсолютно подготвен, се беше появил преди около четиристотин години и беше станал Изключителен майстор на своето време. Мисля, че точно той беше измислил онези ужасни ученически пръстени, от които беше почти невъзможно да се отървеш.

Оттогава стана традиция при всеки прием процесия от Върховни майстори и най-добрите ученици на Академията да минава през града, за да открие, евентуално, някого с достатъчна степен на силата.