Алекс Кош - Огненият факултет

Изключих музиката и с любопитство се загледах натам, където тълпата се разтваряше и правеше път на едни хора, облечени в червени и сини ливреи.

Червените ливреи принадлежаха на учителите от Академията — на Майсторите, а сините — на учениците от горните курсове. Оттук обаче не успявах да видя нито един, който да ми прилича на Върховен майстор. Още повече, че те носеха черни и сиви дрехи и нямаше начин да не ги забележа. По всичко личеше, че им беше омръзнало на всеки трийсет и три години да обикалят града и сега се бяха захванали с други, по-смислени неща. Разбирам ги много добре, защото и на мен не са ми по вкуса абсолютно излишните понякога условности, които моето обществено положение предполагаше.

Те се приближиха до зданието, край което стояхме с близначките. Неволно се наклоних напред, за да виждам по-добре, а и да не се сливам напълно със стената. Всъщност, за пръв път в живота си виждах Парад на Майсторите.

Отпред вървяха червените ливреи, а зад тях пристъпваха сините. Това, което ме порази, беше изражението на лицата на хората с червени ливреи, по-точно — отсъствието на такова. Те не изразяваха никакви чувства, само внимателно и втренчено оглеждаха наоколо и по нищо не можеше да се разбере дали това им доставя удоволствие или им е писнало до смърт. На мен ми се беше случвало само няколко пъти да зърна някой Майстор — те рядко излизаха от Академията, затова сега Парадът ми се виждаше двойно по-интересен. Учениците ги срещах почти всеки ден, тъй като непрекъснато сновяха из града с разни поръчения от Академията. Това бяха усмихнати и весели момчета и момичета, които искрено се радваха, че за малко са се измъкнали от Академията, които обаче и дума не обелваха какво става зад стените на Кулата.

Винаги ми се е струвало странно това, че възпитаниците на Академията са толкова отзивчиви и добронамерени. Дори сега, когато ги виждах да вървят на няколко крачки от мен, без да искам си спомнях за нашата Школа по Изкуствата. Изкуство изучаваха най-различни хора и същества, които представляваха различни обществени прослойки, а понякога и различни биологични видове. Вън от Школата тях ги разделяше такава пропаст, че направо да не повярваш, а в Школата тези хора (и не само хора) се превръщаха в единен организъм — група.

Същото се отнасяше и за тези бъдещи Майстори — някои от тях се смееха, други гледаха замислено, трети крачеха, прегърнали през рамо по някое момиче. С една дума, те бяха като всички нас. Ако ги срещнех на улицата без тези сини ливреи, бих ги взел за най-обикновени хора. Обаче каква огромна разлика имаше между учениците и Майсторите, начело на процесията! Нима наистина човек се променя до такава степен, когато достигне до званието „Майстор“? Възможно ли е тогава вече да е изгубил нещо много важно от себе си? Кой знае?…

— Ехо, какво си се замислил? — прозвуча един весел глас.

Учудено се фокусирах върху говорещия.

Оказа се висок младеж, със синя ливрея, който държеше под ръка едно тъмнокосо момиче. Те ме зяпаха весело усмихнати, докато аз се чудех какво да отговоря.

— Ами, мисля си дали ще ми отива синьо… — бързо реагирах.

Двамата учудено ме погледнаха, после се разсмяха.

— Първо трябва да го заслужиш — каза младежът, след като му мина смеха. Понечи да отмине, но се спря и добави: — Гледай да издържиш изпитите, пък може и да се срещнем.

След което нежно побутна момичето и двамата тръгнаха да догонят съучениците си.

В момента, в който почти се бяха скрили зад ъгъла, момичето се обърна и ми смигна. Изчервих се и побързах да се слея със стената, до която стояха близначките. Те отдавна бяха забравили за вестничето и сега се хилеха, гледайки ту към мен, ту по посока на шествието.

— Влю-би-се! Влю-би-се! — заврещяха те в един глас.

— Я млък! — озъбих се аз, стараейки се да скрия руменината си.

Те продължиха да се дерат, а аз включих музикалката, за да не ги чувам.

Тъкмо да се отпусна и от тълпата изникна Чез, този път без приятелката си и бодро закрачи към нас.

— Хайде към портите! Там вече е леля ти. Ще й оставим тези ситните — посочи с пръст двете момиченца, които гледаха обидено. — По-бързо към Академията!

Де да имах неговата увереност. Само като си представех, че от няколко хиляди души щяха да изберат само двеста и ми ставаше тъжно. Кой съм аз, та да ме приемат?! Мъка са ми дори най-обикновените уреди, а за висш пилотаж и дума не може да става. Единственото нещо, с което се оправям, са музикалните инструменти. Кой обаче би се заинтересувал от един обикновен музикант, когато се търсят хора с необикновени способности — способности за истинско Майсторство…