Алекс Кош - Огненият факултет

Поехме към портите. Колкото и да е странно, моят костюм все още беше чист и хората по навик ми правеха път, макар че понякога ми се струваше, че тълпата с радост би ме стъпкала само при вида на златния цвят, отличаващ Високите домове. Много често виждах злобните погледи на хората, но никой не смееше да ме закачи в присъствието на Чез. Близначките ме следваха съвсем наблизо и така стигнахме до портите. Това е едно невероятно съоръжение!

Те представляват една огромна арка, висока сто и петдесет метра и още толкова широка. Целите са украсени с невероятно красива резба и буквално греят на слънцето. Цветът им, както практически всичко в нашия град, е златен, със сребърна украса и инкрустации от скъпоценни камъни. Всички украси, от които кулата беше лишена, бяха вложени в портите. А кулата е толкова висока…

Нашият град е известен със своето богатство и всички знаеха, че ако някой иска да се прослави като ювелир или изкусен майстор, трябва да дойде в Лита. Богатството си имаше и не толкова привлекателните страни. Така например съседите ни от време на време почти се преселваха при нас, а преди време измамниците, крадците и бандитите почти бяха надминали броя на коренното население на Златния град. На императора му се наложи да се обърне за помощ към Майсторите. Те на свой ред създадоха едни същества — безплътни и безлики, които станаха нощни стражи, а след време, когато се размножиха и прехвърлиха всякакви допустими граници, се превърнаха в бич за населението. Аз поне не мога да си представя как сенки биха могли да се размножават, но… Тайната на сътворението на тези кръвожадни създания, както и много други знания, беше изгубена и днес нито един човек с всичкия си не би се престрашил да излезе от дома си, без защитен медальон, който струваше луди пари, заради спецификата на своята изработка. Поредният източник за доходи на Майсторите станаха охранителните заклинания за къщите…

Но да се върнем към нашите… порти…

Най-поразителното беше, че над портите във въздуха висеше изумителна, прекрасна дъга. Така се бях прехласнал по нея, че едва не катастрофирах в поредния охранен гражданин с постна физиономия. Говори се, че тази дъга е точно копие на дъгите, които се появяват в Морето на дъгите след много силна буря. Нямам представа дали е така, защото никога не съм плавал, а море съм виждал само на картинка. Защо ли? Ами, никога през живота си не съм напускал пределите на Лита.

Ослепителната дъга се появяваше над портите на Академията единствено в деня на приема и аз я виждах за пръв път. Цветовете й бяха неописуемо сочни, искряха на слънцето и сякаш стотици малки фойерверки беззвучно се взривяваха във въздуха.

Гледах дъгата, докато очите ми не започнаха да щипят и пред тях не плувнаха червени кръгове.

— Да бе, забравих, че за пръв път кандидатстваш — рече Чез и сложи ръка на рамото ми. — Такова зрелище си струва да бъде видяно.

Бях забравил, че Чез се явява за втори път. Макар че на пръв поглед с него изглеждаме връстници, той е двадесет години по-възрастен от мен. Стана ми жал за него, тъй като реално неговите шансове да влезе бяха по-малки от едно на милион, тоест по-малки дори от моите. При това, чисто теоретически погледнато.

Някога, много отдавна един именит Майстор беше предположил, че магическите способности на хората (способността да се управлява енергията, измерена във „вълшебства“), нарастват с течение на времето. Това е така, но те не могат да нараснат няколко пъти, а именно толкова е необходимо да се увеличат, за да предизвикат интереса на академиците. По правило, способностите са или твърде малки — колкото да ти осигурят възможност да се оправяш вкъщи — както беше при мен, или бяха достатъчни, за да ти осигурят възможност да станеш истински Майстор. Чез притежаваше добри способности (което само по себе си представляваше изключение от правилото (но дали щяха да му стигнат, за да издържи изпитите, при това повторно?) За себе си съм сигурен сто процента, че няма да ги издържа! Лелините племеннички, които пристъпваха зад нас, имаха повече магически способности от мен. Но Чез сънуваше нощем Академията и аз от сърце му пожелавах да влезе.

— Да-а… Заради това си струваше да стана в шест сутринта — казах.

Чез изумено ме зяпна.

— Станал си в шест?! Шегуваш ли се?

— Да речем, че не съм станал, а са ме вдигнали — уточних. — Леля Елиза ме събуди и ме накара да си взема душ и да се оправя…

— Твоята леля е героиня! Не бих рискувал, дори под дулото на пистолет да те вдигна в толкова ранни зори — подхвърли през рамо Чез, проправяйки път към портите.