Алекс Кош - Огненият патрул

Слънцето бавно се издигаше над Златния град. Безликите сенки се разпръснаха из пукнатини и мазета, а многобройните „маргаритки“ лениво се разтвориха, за да уловят магическата енергия. Неуверено и предпазливо по улиците започнаха да се появяват хора. Но липсваше обичайното сутрешно оживление, виковете на уличните търговци, веселия детски смях и щастливите лица…

Днес беше ден за траур. И този траур беше посветен не толкова на внезапната смърт на императора на Илирия, колкото на края на спокойния живот. Живееха си хората в Илирия спокойно и изведнъж хоп — време за промяна. А времето за промяна си беше много смутно време. Всички жители на Лита усещаха, че се надига буря, но от това не им ставаше по-леко. Още не е било смутни времена да минат без жертви от страна на мирното (и не толкова мирното) население, което не принадлежи към Високите домове. Но без жертви от страна на управляващите семейства — да, това се случваше често. И обикновеният народ страдаше винаги, независимо от изхода на конфликта, отприщен от Високите домове за такава ежедневна дреболия като властта. Ето защо не им беше забавно на обикновените хора.

Със смъртта на императора започна една все още невидима борба за престола му, защото пряк наследник старецът така и не остави. И не се знаеше кога латентната конфронтация между Високите Домове ще премине в открита борба не на живот, а на смърт…

Дори съседните държави се раздвижиха с надеждата да се възползват от несигурното положение на Империята — зачестиха нападенията на вампирите, а Шатерския халифат отново обърна поглед към спокойните Погранични райони.

Над Златния град витаеше дух на несигурност…

В заведението беше необичайно празно. Въпреки че кръчмата беше в покрайнините на Крайдол, по това време на деня винаги беше пълна с посетители. Но не и днес. Само две самотни фигури в сиви наметала и качулки, смъкнати над очите им, седяха в най-далечния ъгъл. Собственикът малко плахо погледна в тяхната посока, но не посмя да отиде без покана. Той прекрасно знаеше кой точно обича да носи подобни дрехи и нямаше ни най-малко желание да спори с вампири, независимо от факта, че тези двамата изплашиха всичките му клиенти. Още влизайки в залата на все още пълната кръчма, един от тях вдигна стоящата до камината чаша и я смачка в причудлива форма на неголям дракон. След това вторият посетител заяви, че те имат тук среща, която искат да проведат без излишни уши. А първият добави, че всички уши, които са все още тук след минута, ще станат излишни и ще бъдат отрязани. Естествено, посетителите са разбягаха много преди края на тази минута. Само кръчмарят остана, благоразумно предполагайки, че гостите може да пожелаят по едно питие. И той с удоволствие им наливаше от най-доброто си вино за сметка на заведението. В края на краищата, парите идват и си отиват, но животът е само един.

— Сигурен ли си, че без това нищо не можем да направим? — тихо попита бившият крал на вампирите.

— Безусловно — твърдо каза неговия събеседник. — И освен това, ти съвсем неправилно поставяш въпроса. Ако всичко може да бъде решено чрез насилие, то това е нашия път!

— Ами, разбира се — със съмнение каза Келнмиир.

— Хайде — Велхеор махна с ръка. — Ако искаш, можеш просто да гледаш отстрани, докато говоря с тях. Така по-лесно ли ще ти е?

Келнмиир дълбоко въздъхна.

— Не съм сигурен. С един-двама, разбира се, ще се справиш без никакъв проблем, дори и в твоето странно състояние на безпомощност, но с десетки… Нали не мислиш, че те ще дойдат на срещата двама или трима?

Велхеор удари масата с юмрук, карайки изнервения собственик на кръчмата да подскочи от изненада, и се засмя.

— Виждаш ли, от това никъде не можеш да избягаш — ще се наложи да „гасиш“.

— Ще се наложи — беше принуден да се съгласи Келнмиир. — Никога не бих помислил, че толкова настойчиво ще защитаваш една твоя толкова далечна родственица.