Алекс Кош - Огненият патрул

— Хайде — не са съгласни Келнмиир. — Докато нас ни няма, нашите малки приятели ще получат никаква помощ. В крайна сметка, по-добре да оставим тези плашила да искат да помогнат по някакъв начин, отколкото обратното.

— Между другото, ти обърна ли внимание на факта, че кръчмарят изчезна веднага щом нисшите дойдоха?

— Уплаши се, изглежда тук всички са такива — сви рамене Велхеор.

— Уплашени? — попита Келнмиир. — И тези също ли?

— Кои „тези“? — не разбра Велхеор.

— През цялото време забравям, че ти си направо инвалид. Ето, сега ще видиш какво точно имам предвид.

И точно в този момент иззад ъгъла се появи огромна тълпа хора. Всички бяха ядосани и въоръжени до зъби. Вили, лопати, кухненски ножове, вилици, някой дори с мечове… и на всички на коланите им стърчаха трепетликови колове.

— Интересно — въздъхна Велхеор. — Акция против вампири, посред бял ден… с една дума — село.

— Да бягаме някак си не ни отива — замислено каза Келнмиир. — Да се бием пък не е изгодно…

— А къде е авантюристичния дух, или както там му казваш? — подсмихна се най-кървавият вампир на хилядолетието.

Келнмиир го изгледа, сякаш е идиот.

— Да, разбирам — сведе поглед Велхеор. — Това е под нашето достойнство… — той се замисли за момент и разтегна уста в доволна усмивка. — Тогава да отлетим от тук?

— Ама че случка — изрази недоволство Келнмиир. — Добре де, няма да те оставя тук. Качвай се.

Велхеор леко скочи на раменете на приятеля си и те се зареяха във въздуха, придружени от учудените погледи на гражданите. Не всеки ден можеш да видиш летящ вампир да носи някого на раменете си…

— Днес тук се е събрала цялата Академия — прошепна ми Невил Викерс.

Огледах Главната зала с равнодушен поглед. Действително се бяха събрали много хора. Залата беше буквално претъпкана — на намиращите се точно под тавана трибуни седяха Майсторите, а около площадката за дуели се тълпяха толкова много ученици от всички курсове, че да се промуши човек през тях изглеждаше просто невъзможно.

— И какво? — изръмжах в отговор и свих рамене. — Нормално. Спомни си какво се случи тук на последните състезания.

Да, последното състезание по магически дуели беше първо за нас. Ние представяхме Огнения факултет в отборен турнир между първокурсниците на четирите факултета: Водния, Огнения, Въздушния и Земния. Тогава спечелихме срещу първите си противници — Въздушния факултет, или по-просто „Въздушните“, а „Водните“ разбиха на пух и прах „Земните“. Точно тогава Академията на занаятите подло бе нападната и финалния мач с основните ни съперници така и не се състоя. И сега, няколко седмици след тези събития, дойде времето да се определи кой от нас ще стане победител.

— Да, но в последното състезание ние бяхме само най-обикновени ученици, които взеха участие в редовен отборен турнир.

Интересно, откъде в Невил този странен навик да казва и най-простите неща с такъв тон, сякаш са откровение свише, а той е в ролята на пророка?

— А сега какви сме? — ухили се Чез — Същите недодялани ученици на същия, държа да отбележа, турнир. И по-точно, на неговия финал. Какво е необичайното тук?

Моят риж приятел както винаги уцелва в десятката.

— Наистина ли не разбирате? — удивено ни погледна Викерс старши. — Алиса, кажи им…

Алиса се откъсна от безразличното съзерцание на тълпата наоколо и поклати глава.

— Знаеш ли, Невил, аз също не разбирам какво искаш да кажеш. Така че би ли ни обяснил? Какво не е наред?

Аз отново се възхитих на вампирката — дългата черна коса, невероятно бялата кожа и ярките червени очи просто ми вземаха ума.

— Добре — въздъхна Невил. — Обяснявам поред. Когато започнахме състезанието, ние бяхме обикновени ученици. Разбирате ли? Обикновени. От нас никой нищо не изискваше, никой нищо не очакваше… освен, разбира се, Шинесимус. Единствен той очакваше само победи, но той е нашият учител — нормално е. Тогава много малко хора в залата можеха да ни назоват по име, да не говорим за по-близко познанство. При загуба ние нямаше особено да се посрамим… защото никой от нас нищо не беше извършил.

Мисля, че започнах да разбирам накъде клони Невил и ходът на мислите му изобщо не ми хареса.

— А сега? — глупаво попита Наив, гледайки по-големия си брат с необъркани от излишни мисли очи.

До този момент нашето огнено момче не вземаше участие в разговора, защото апетитно хрускаше огромна, вероятно почти колкото главата ми, ябълка.