Алекс Кош - Огненият патрул

— Но е така! — гордо отговори вампирът. — Такъв съм си. И изобщо, за разлика от теб аз съм винаги готов да се бия. Ако пък има и подходящ повод, всичко е просто прекрасно!

Ако собственика на кръчмата можеше да ги чуе, направо щеше да получи удар. Шега ли е — вампирите се канят да „гасят“ някого в неговото скромно и все още чисто заведение.

— И все пак, защо мислиш, че те няма да ни се подчинят? — попита Велхеор, внимателно оправяйки черните си кожени ръкавици. — Все пак ние не сме някаква измет на Вселената, а високо уважавани Висши вампири.

— О, да! — саркастично се съгласи Келнмиир. — Уважавани Висши вампири, които са в нелегалност. И на лов за нас са точно тези, които на теория трябва да ни уважават. Забавно. Нека да видим как ще ни посрещнат местните полувампири.

— Хайде, те са тук, живеят далече от столицата, предполагам, неизплашени са още…

— От това се опасявам — недоволно каза Келнмиир. — Как така никой не е отишъл при тях да ги… „гаси“. Тихо вече. Те вече са близо.

Велхеор не можа да устои и въздъхна завистливо. За разлика от Келнмиир, той вече от няколко месеца нямаше психокинетични способности. След един много интересен опит с прехвърляне между различни светове вампирът силно пострада. От друга страна, той почти не съжаляваше, че попадна в другия свят — там имаше телевизор, кола, и още много ужасно интересни неща. И лексиката на вампира се обогати с много прекрасни изрази, които обаче никой освен него не можеше да разбере. Ако можеше да избира, най-вероятно Велхеор пак щеше да даде част от своите способности за толкова забавно пътуване. В крайна сметка много от уменията му, като бързо възстановяване, физическа сила, и още други приятни неща, се запазиха, така че цената за това пътуване можеше да се окаже приемлива.

— Аз ще говоря — предупреди Келнмиир приятеля си.

Велхеор демонстративно вдигна рамене.

В този момент входната врата се отвори и в залата нахлу тълпа от странни личности, облечена в блестящи черни дрехи със странно покритие.

— Какво е това? — ококори се Келнмиир.

— Нова мода — засмя се Велхеор. — Не ти ли харесват черните опънати панталони? Или черните ризи с финтифлюшки?

— Клоуни — промърмори бившият крал на вампирите. — Какво ли не правят жителите на Пограничните райони, за да се открояват…

— Изроди — добави приятелят му.

Междувременно новодошлите свалиха качулките си, спокойно се огледаха и бавно пристъпиха към вампирите. Най-високият, очевидно старши в тази група, без дори да поздрави, попита:

— Какво може да искат от нас столичните — той почти изплю думата — господа?

— Какви невъзпитани млади, и най-важното — нисши вампири — прозя се Велхеор.

Между другото нисши наричаха непотомствените вампири — родени като хора и впоследствие станали вампири. В действителност „непотомствените“ бяха нещастни същества, еднакво презирани от хора и вампири — слаби в сравнение с потомствените вампири, те имаха всички техни недостатъци — страх на слънчева светлина и се хранеха с кръв.

— Така си е — съгласи се Келнмиир и небрежно махна с ръка към новопристигналите…

Високият нахалник без видима причина се срина на пода и в миг се разпадна на прах. Никой от другарите му нямаше време дори да се уплаши.

— Има ли сред вас по-културни хора? — лениво се позаинтересува Келнмиир, демонстративно разглеждайки дървения таван.

— Приветстваме Висшите в нашето скромно градче — незабавно реагира един от вампирите, облечен най-малко предизвикателно. — Разрешено ли ни е да знаем какво ви е довело тук?

— Разрешено ви е — благосклонно каза Велхеор — От вас ще изискаме някои услуги… не за нас, а за наши хора. Искаме да се уверим, че при необходимост ще направите всичко, което те могат да поискат от вас.

— С какво право? — възмути се млада вампирка с доста занемарен вид. Тя стоеше най-далече от масата, на която стояха Висшите вампири, и очевидно се чувстваше сравнително безопасно.

Тук Велхеор реши да се намеси. Мълниеносно скочи от стола си и се метна към вампирката. Един от нисшите се опита да застане на пътя му, но веднага беше ударен с такава сила, че отлетя към най-далечния ъгъл на залата.

— Каза ли нещо? — макар и да попита любезно, Велхеор хвана момичето за гърлото и я вдигна от пода.

— Не — тихо изписка вампирката.

— Ай-ай-ай — поклати глава Велхеор. — Трябва да отговаряш за думите си.

Той пусна момичето на пода, бавно свали лявата си ръкавица и разкърши дълги остри нокти…