Алекс Кош - Огненият факултет

Най-нагло излъгах — не разбрах нищо, но не ми се влизаше в подробности. Навън, навътре… Много ми е притрябвало! В Школата по Изкуствата ни учат да се бием, а в Академията учат курсистите на всевъзможни магически фокуси. Това е. Трябва ли да се усложнява излишно?!

Чез въздъхна.

— Ти, както винаги, почти нищо не си разбрал, ако изобщо нещо си разбрал. Те могат да влязат в Академията и това вече се е случвало неведнъж, но им трябва пълна съсредоточеност и време, за да пренастроят използването на своите способности на друг режим.

Човек се учи, докато е жив… Чудно защо едва сега чувам за тези неща?

Произнесох на глас въпроса.

— Защото на теб това не ти трябва, на мен — също. С теб не се упражняваме достатъчно, за да привикнем да използваме способностите си по какъвто и да било по-особен начин. Все още не умеем да ги използваме както трябва.

От кого го чувам?… Сякаш не знам как ги размяташе тези здравеняци, които бяха поне два пъти по-натренирани от нас. А и в магическите фокуси не беше последен в групата, за разлика от мен.

— … Така че не си мъчи мозъка. Да вървим да превземем Академията и довечера да отпразнуваме това знаменателно събитие!

Когато предната „партида“ вече минали изпита излезе през отворените порти, ние с Чез бързо се шмугнахме вътре. Тук, в двора на Академията се провеждаше първият, най-простият и най-важен етап от изпитите.

Бяхме сами и спокойно можех да се огледам наоколо.

Целият двор беше изпъстрен с невероятни украси и застлан с най-различни камъни, събирани по всички краища на Империята. Имаше огромни сапфири и диаманти, имаше и най-обикновен чакъл. Всичко имаше в тази огромна мозайка. Ако човек погледнеше от птичи поглед или от прозорците на Академията, нямаше как да не забележи, че разнообразните плетеници се съчетаваха в един символ, известен на целия свят — символът на Занаята. Той се изобразяваше върху всички предмети, сътворени зад стените на Академията. И макар че много Занаятчии любители си позволяваха да го използват, знаеше се, че принадлежи на Академията, тъй като само зад нейните стени се творяха технологично-магическите неща — предметите, които използваха енергията на „вълшебствата“.

Символът представляваше златен дракон, изобразяващ буквата „М“, ограден със сребърен кръг. Защо точно златен дракон, не знам, но струва ми се, че беше свързано с някаква легенда, която бях чувал в ранното си детство (стига сте се хилили, вече съм на двайсет), но която съм забравил, отдавайки предпочитанията си на по-правдоподобната литература.

Докато стояхме и зяпахме, в двора се събра народ. Но не беше толкова шумно и никой не се блъскаше, както на площада. Тук атмосферата беше съвършено различна — цареше тържественост по случай приема. Всички, стъпили на тази територия, замираха (както и ние, преди минути), съзнавайки, че са на място, където се решават съдбините на човечеството.

След като се помотахме около портите и дойдохме малко на себе си, Чез и аз се отправихме към центъра на двора. Там, около Майсторите в червени ливреи, Върховните майстори в сиви ливреи и курсистите от горния курс на почетно разстояние се събираше групичката на кандидатите. Държа да подчертая думата — „събираше се“. Не се блъскаха, както правеха навън, а кротко и спокойно, без излишен шум се събираха.

Ние също застанахме по-близо до изпитната комисия, в която влизаха Майсторите, облечени в сиво и червено и зачакахме.

Когато дворът се запълни с достатъчно количество народ, портите беззвучно се затвориха, отрязвайки всички звуци, идващи от площада. Настъпи тишина. Всички замряхме в очакване.

Не минаха и няколко минути и над нас се разнесе спокоен мъжки глас:

— Добър ден, дами и господа! Вие присъствате на първия етап от изпита. За тези, които не знаят, ще поясня — този етап е единственият, по време на който нищо не зависи лично от вас. Сега ще определим способностите ви да боравите с енергия. Просто въпрос на късмет е и зависи от това колко ви е надарила Майката Природа…

Взех да се оглеждам, за да разбера откъде идва този глас. Струваше ми се, че извира отвсякъде, но това просто не можеше да бъде.

— Изобщо не се се надявай! — прошепна ми Чез, като забеляза моето объркване. — Няма да откриеш никакви приспособления. Това е истинско Майсторство, няма подръчни средства. Само Майстори и „вълшебства“.

Заслушах се, силно впечатлен. Гласът не беше силен, просто звучеше все едно този, който говореше, се намира до ухото ти. Освен това… струваше ми се някак безжизнен. Не знам защо, но ми се стори, че нещо не е наред… но пък колко яко звучи във всяка точка на площада. Страхотен ефект! Де да можех да се науча така да чувам и музиката, а би било направо върхът да мога да свиря по концерти! Просто приказка! Без никакви музикалки. Направо мечта!