Алекс Кош - Огненият факултет

— Просто невероятно! — тихо прошепна Келнмиир. — Колко приличаш на нея…

Вампирката вирна нос и това беше знак, че за нея възхищението от страна на другия пол отдавна е нещо съвсем обикновено.

— И така, какво забравихте тук, последни Царю на вампирите?

Май, като стъпи на твърда земя, вампирката се почувства далеч по-уверена.

— Извинете, какво ще рече „тук“? — отвърна с въпрос на въпроса Келнмиир. — Аз, да ви кажа, се разхождах наблизо из канализацията и съвсем случайно станах свидетел на разговора ви с…

Келнмиир погледна въпросително Алиса.

— Това беше приемният ми баща.

— Точно така, с вашия приемен баща. Доколкото схващам, вие искате да кандидатствате в Академията, а неизвестно защо, не ви се разрешава.

— Той се тревожи за мен — тихо рече вампирката. — За Академията ми пречат съвсем други личности.

На Келнмиир му стана толкова интересно, че чак затаи дъх.

— Кои са те, ако не е тайна?

— Ами, щом ни намерихте, значи не е тайна. Моят клан — Алиса хвърли поглед към Келнмиир и той кимна, давайки да се разбере, че се досеща за кой клан става дума — се раздели на две партии. Първата — по-многочислената смята, че трябва да си осигурим поддръжката на някой от вампирските кланове, дори да се присъединим към него, втората партия обаче предпочита да си сътрудничим с хората. Ако трябва да съм искрена, в тази партия сме само аз и още няколко вампири. Даже не зная защо ви разказвам всичко това!…

Келнмиир знаеше много добре. Вампирите, разбира се, не можеха да бъдат подлагани на каквито и да било хипнотични въздействия, но за толкова векове неизбежно се усвояваха някои методи на въздействие, които бяха по-мощни от хипнозата, например умението да предразполагаш към себе си. Келнмиир в момента използваше точно това си умение. Няма подтискане на волята, както в хипнозата — единствено леко предразположение. Освен това му помагаше и вродената способност на мъжете вампири да въздействат върху младите момичета.

— Защото искам да ти помогна — каза Келнмиир и осъзна, че говори съвсем искрено.

— Как бихте могли да ми помогнете? — въздъхна Алиса.

— Като начало, мога да ти помогна да се измъкнеш оттук — отвърна Келнмиир, внимателно оглеждайки желязната врата.

— А след това? — продължаваше да пита Алиса.

Келнмиир отиде до вратата и лекичко я бутна. Желязната врата се отвори леко и без нито един звук.

— След това мога да ти дам няколко съвета и ако ги следваш, ще минеш успешно през всички изпити в Академията.

— Сигурно се шегувате! — извика Алиса.

— В никакъв случай — отвърна Келнмиир и отново бутна вратата.

И той наистина не се шегуваше. Беше научил всичко за изпитите в Академията още преди триста години. Нямаше как любознателен вампир като него да не се заинтересува от тази работа и беше намерил отговора.. По кой начин?… Всъщност, вече нямаше значение…

След третия опит вратата леко излезе от пантите си и Келнмиир внимателно я подпря на стената. Тази операция мина изключително тихо.

— Та къде е библиотеката? — попита Келнмиир.

— По коридора направо и после наляво — послушно повтори вампирката. — За какво ви е?

— Не бих могъл да си тръгна, без да надникна вътре — честно си призна Келнмиир. — Там със сигурност има много интересни неща.

— Нищо подобно! — отрече Алиса. — Изчела съм ги всичките. Само хроники и приказки. Няма никакви страшни — вампирката се ококори — тайни.

Келнмиир издаде неопределен звук. Нямаше как момиченцето да знае, че понякога най-страшните тайни се крият в най-скучните хроники.

Оказа се, че с гръмката дума „библиотека“ е наречена малка стаичка с маса по средата и няколко лавици, наполовина пълни с книги.

— Изглежда някой е взел няколко книги — виновно изрече Алиса.

— Нищо, ще минем с наличните — почти пропя Келнмиир.

Книгите бяха неговата слабост. Той обожаваше четенето и можеше да се впусне във всякакви опасни авантюри дори за една книга. А тук… Само с един-единствен поглед можа да определи, че със сигурност от всички книги две не беше чел.

— Какво има тук? — мърмореше Келнмиир, докато Алиса боязливо надничаше навън, да не би някой да идва. — Ето какво ме интересува — историята на клана.

Келнмиир започна да чете с бясна скорост. Изведнъж престана да разлиства страниците и учудено се взря в книгата.

— Не..

Алиса, която следеше коридора, се извърна към него.

— Някой идва насам — изрече тихо.

— Не… — повтори вампирът и не помръдна от мястото си.