Алекс Кош - Огненият факултет

Шахти, само шахти, макар и малко по-чисти от тези, през които беше минал преди час. Стоп! Защо?! Трябва ли шахтите да са чисти?!

Някъде отпред се чуха неочаквано високи гласове.

Аха!

— Да не си посмяла! — говореше мъжки глас.

— Кой, аз ли?! — този глас беше женски, при това млад.

— Няма да ти позволя!

— Ти ли няма да ми позволиш?!

Келнмиир се усмихна:

„Няма що, много съдържателен диалог!“ Това обаче не беше важно. По-важното беше, че най-сетне беше открил дневните вампири. И сега усещаше тяхната, с нищо несравнима аура…

— Нали точно ти казваше, че ние по нищо не се различаваме от хората?! — в гласа на жената звучаха умолителни нотки. — Тогава защо да не мога да постъпя в Академията?!

„Започна да става интересно — вампирка иска да постъпи в Академията?!“ Келнмиир мислено си представи лицата на Майсторите Занаятчии в момента, в който това чудо се появеше на площада и едва сдържа смеха си.

— Дори само затова, че нашите врагове няма да ти позволят да се доближиш до Академията. Не трябваше пред всички да съобщаваш намеренията си. Ако тихомълком си беше опекла работата, щеше да имаш някакъв минимален шанс. А сега… Та те ще те убият в мига, в който се появиш на улицата!

— Ще видим кой кого! — просъска момичето.

Келнмиир мислено изръкопляска. Юнак девойче!

— Драконите да те вземат! Забранявам ти!

— Да не си ми баща?! — наперено отвърна момичето. — Вече не съм малка!

Чу се звучна плесница, бързи крачки… хлопна врата, превъртя се ключ.

— Я! Заключиха момичето! — потресен помисли Келнмиир и предпазливо продължи да пълзи напред. С всяка изминала крачка, все по-ясно чуваше хълцането на вампирката и все по-силно усещаше аурата й. Най-сетне носът му опря в желязна решетка.

„В тази работа може да има далавера“ — мина му през ума, но на мига отхвърли тази мисъл. От известно време насам мислите за предателство и подлост не му доставяха обичайното удоволствие, по-скоро обратно — потискаха го. Той си го обясняваше с това, че и вампирите, които по правило си оставаха завинаги деца, все някога съзряваха и остаряваха. Никой обаче не му вярваше, дори и бавно увяхващият стар Неил.

Келнмиир не се сдържа и впечатляващо се появи, както приляга на всеки истински вампир. След като се увери, че младата вампирка се е поуспокоила, той с лекота изтръгна вградената решетка, изпълзя в стаята (шахтата беше на равнището на пода; между другото, май забравих да кажа, че диаметърът й беше не повече от двадесет сантиметра. Не вярвате ли? Аз пък ще ви кажа, че вампирите са много гъвкави създания!) и все така лекичко я постави обратно.

— Хм… — деликатно се опита да привлече върху себе си вниманието на момичето. — Извинете, госпожице, ще бъдете ли така добра да ми помогнете да намеря библиотеката?

— По коридора направо, първият завой наляво — по инерция отговори вампирката и в следващия миг се метна във въздуха, преминавайки в състояние на бойна трансформация. — Кой си ти?! Как попадна тук?

— Колко нелюбезно! — въздъхна Келнмиир — С по-възрастните не се говори на „ти“. Ние дори не сме се представили един на друг.

— Кажи си името! — кресна вампирката.

— Нека е вашата воля — съгласи се Келнмиир — Позволете ми да се представя — един от най-древните представители на клана Миир, последният Цар на вампирите… Келнмиир.

Не удържа на суетата и церемониално се поклони.

В този миг вампирката се опита да го нападне. Обаче напразно. Опитът й беше и глупав, и забавен.

Келнмиир се разсмя, хвана вампирката за гривата, вдигна я във въздуха и я разтърси.

— Ало! Да не би да имате проблеми със слуха? Къде са маниерите ви? Аз ви се представих, сега е ваш ред. Бъдете така добра!

— Алиса — измърмори момичето, продължавайки да виси в яките ръце на Келнмиир и осъзнавайки безизходицата, в която се намираше.

— Хубаво име — одобри го Келнмиир, като искрено се надяваше, гласът му да не е трепнал издайнически. Името на младата вампирка събуди в душата му тежки спомени, които трябваше да останат дълбоко заровени.

— Ето че се запознахме — продължи той, прогонвайки тежките мисли. — Май не беше толкова трудно?

Вампирката си замълча.

Келнмиир я пусна внимателно на земята и я предупреди:

— Стой мирна! Никак не ми се иска да ти развалям сладката муцунка.

Всъщност, муцунката далеч не беше сладка. Бойната трансформация на вампира в никакъв случай не е най-естетичната гледка! Впрочем, вампирката веднага разкара трансформацията.