Алекс Кош - Огненият факултет

В изпитите можеше да участва всеки, без оглед на възрастта, пола, ръста, теглото и произхода. Родители, заедно с децата си, съпруги със съпрузите си — всички бяха дошли с надеждата да бъдат избрани и да научат… Занаят.

„Маргаритките“ бяха уловили първите порции от ценните „вълшебства“, а развълнуваното множество забързано се устреми към церемонията по случай приема в Академията. В Империята на елирите обаче имаше и такива места, където слънцето никога не огряваше. Жителите на тези места рядко бързаха занякъде, тъй като на тяхно разположение беше вечността, разбира се, ако се държаха прилично.

Уви, незнайно защо, именно чувството за самосъхранение при вампирите се притъпяваше още в ранното им детство. Изглежда, това беше природният механизъм за регулиране на тяхната численост. Необикновено жизнени, умни и силни, тези същества отдавна да бяха напълнили света, ако не беше тяхното любопитство, тяхната кръвожадност и, на практика, пълното отсъствие на здрав разум.

Такива бяха истинските вампири.

Келнмиир смяташе себе си за типичен вампир. Само кръвожадността му, с течение вековете, малко беше намаляла. Здравият разум, който на някой от етапите на еволюцията го беше напуснал, сега неочаквано се намери, а любопитството му буквално се превърна в мания. Не бяха толкова много нещата на този свят, които можеха да учудят стария вампир. Тъкмо заради това той беше посветил на тяхното издирване цялото си свободно време. А в ежедневната му програма се беше появила нова, много важна тема — да оцелее! По петите на стария вампир препускаше огромно множество от хора, немалък брой събратя вампири и дори няколко маниакални друиди-пацифисти.

Трудно може да се определи какво по-точно доведе Келнмиир в катакомбите — любопитството или потерята след него. По-скоро и двете. Както и да е… Вече цели четири часа старият вампир пълзеше по тесния проход, който по всичко приличаше на обикновена канализация. Доказателство за това бяха яката миризма и огромното количество нагли и грамадни плъхове. Впрочем, наглостта на сивите обитатели на канализацията се изпари на секундата, в която гладният Келнмиир закуси с два от тях.

„Няма що!“ — усмихна се мислено Келнмиир — „Виж докъде я докара, Велики царю на вампирите! Ядеш плъхове, въргаляш се в калта и нечистотиите… Срам и резил!“

После поразмисли и реши, че не го е срам. В края на пътя по всяка вероятност го очакваше нещо много интересно — според някои слухове, някъде тук наблизо, в този район, под земята беше разположено селището на вампирите от клана Ноос. Дневният клан.

Тайната на този клан не даваше мира на Келнмиир вече няколко месеца. Такава тръпка отдавна не беше изпитвал — може би от последния лов на дракони в Далечните планини. Кога беше това? Може би преди десет или единадесет века…

А сега лази из канализацията… Не че нямаше друг път, който да води към убежището на дневния клан, просто хората на Императора замалко да го заловят, когато за пореден път се появи в Школата по Изкуствата, на гости на своя стар приятел. Напоследък старият Неил съвсем беше грохнал и вампирът започна да го навестява колкото може по-често.

И точно от това се възползваха хората на Императора. Причакаха го пред входа на Школата и на Келнмиир му се наложи спешно да отстъпва или по-точно — да си плюе на петите, използвайки канализацията. Съвсем навреме в ума му изплува отдавна изучената карта на тунелите под града. Нали тъкмо за такива случаи беше запомнил всяка подземна тръба и всяка шахта.

Сега — завой наляво… правилно. А сега — няколко метра направо… и стоп!

Келнмиир спря нерешително.

Тук трябваше да има само завой надясно. В този тунел не трябваше да има никакви разклонения! На пръв поглед посоката му на придвижване изглеждаше правилна, стига междувременно през тези няколко години (или колкото там бяха според драконовските карти) някой богат Висок дом да не си е построил допълнителни шахти. Келнмиир запълзя по-нататък, оглеждайки се внимателно.