Алекс Кош - Огненият факултет

Размишлявайки, на мен до такава степен ми размина, че пратих по дяволите всички и всичко и легнах да спя. Поне се опитах, защото тъкмо бях положил нещастната си и многострадална глава върху възглавницата и по прозореца изтропа камък. По-скоро паве… Когато удари по стъклото, то така издрънча, сякаш беше станало на парчета. Това, разбира се, нямаше как да се случи, тъй като всички стъкла в нашата къща бяха подсилени със заклинанията на Майсторите и да ги строшиш не беше никак лесна работа.

Плахо отворих прозореца и погледнах навън. Вече беше доста тъмно, но успях да зърна в сянката на едно дърво позната фигура.

— Чез, ти ли си? — шепнешком попитах аз.

Фигурата излезе от сянката и застана в светлината на най-близката улична лампа.

— Не, друг глупак, който си няма друга работа, освен да виси под прозорците ти — високо, с гласа на Чез отвърна фигурата. — Искаш ли да ти изпея една серенада или да ти изрецитирам някое любовно стихотворение?

— Хиляди дракони! — в същия тон му отвърнах и аз. — Можеше да намериш някой по-голям камък, не успя да счупиш прозореца.

— Моля за извинение — иронично произнесе Чез, — само че това не беше камък, а обувката ми. Около вас няма не само камъни, прах даже няма! Ето какво значи да живееш в центъра! — с лека завист добави той.

— Голяма работа — изохках аз, прекрачвайки през прозореца. — За сметка на това, след осем часа не можеш носа си да покажеш навън. Ако забележат, че съм излязъл, ще обърнат целия град наопаки, но ще ме намерят. Така че не викай!

Чез се шмугна в сянката и действително млъкна.

Просто да не повярваш!

Слязох долу, пристъпвайки на пръсти, минах под прозореца и отидох при Чез. Трябва да ви кажа, че на нашата улица беше абсолютно немислимо да се види мръсотия — над чистотата бдяха заклинанията, разработени от Факултета за Земята.

— Е, казвай — попитах аз, — влезе ли?

На Чез му се щеше още известно време да пази загадъчния си вид, но накрая не издържа и радостно се разсмя.

— От раз! Като стой, та гледай!

Така си и мислех.

— Поздравления — казах аз, стискайки ръката му. — Не съм се съмнявал. Сега ти предстои да изучиш неизученото, да изследваш неизследваното и прочие глупости.

— Ъхъ… — все така усмихнато отвърна Чез. — Още не мога да повярвам. Само да беше видял лицата на Майсторите, когато им казах, че се явявам за втори път! Да вървим в клуба, там вече празнуват всички, които влязоха, а по пътя ще ти разкажа какво се случи…

Кимнах и двамата с приятеля ми, внимателно пристъпвайки под прозорците на моя дом, се запътихме към „Златният полумесец“.

В клуба обикновено идваха… всъщност кой ли не идваше там. Огромното му здание би побрало всички желаещи, които бяха много, но, слава богу, не всички можеха да влязат, тъй като цените бяха стряскащи. Средностатистическият гражданин не можеше да си поръча дори една бира, камо ли вечеря за двама.

Клубът, както повечето сгради в центъра на града, беше направен почти изцяло от чисто злато. Формата му напомняше, ако не полумесец, то със сигурност, буквата „С“. Входът се намираше точно в центъра, от вътрешната страна на извивката. Друга характерност на клуба беше това, че беше едва ли не единственото едноетажно здание в града. Къщите на Високите домове бяха по на три или пет етажа, а в гетата имаше пет-десет етажни сгради и в тях живееха десетки многобройни семейства. Прието беше да се смята, че така се икономисва място.

Щом излязохме от къщи, попаднахме на охранителните патрули, които днес проявяваха особено усърдие. Те спираха всеки, който според тях беше съмнителен, обискираха го и ако нещо не беше наред, го пращаха в някой от местните арести, за да бъде допроверен. Такъв беше редът — първо те затварят, след това те проверяват. По-рано беше другояче, но след покушението над Императора стражите започнаха да се държат като отвързани. Вълна от хайки заля града, патрулите се увеличиха и станаха изключително мнителни. Нас това не ни засягаше. Още щом зърнеха моя златен (вярно, малко поизмачкан) костюм на Висок дом, стражите на мига заставаха на почетно разстояние от мен. Та кой би искал да си има проблеми с някой от Високите домове?!

Минахме няколко пресечки и излязохме точно срещу „Златния полумесец“. Пред входа вече се бяха събрали доста хора, при това много солидни хора. Тук имаше писатели и артисти, търговци и представители на Високите домове. Въздъхнах, като си представих колко ще чакаме, но за щастие, Чез ме поведе встрани от главния вход. До него имаше врата, която бях виждал и преди, но сега тя беше отворена. До нея стоеше представител на Академията и най-изненадващото беше, че никой не напираше да мине оттам. Дори надутите синчета на Високите домове чакаха чинно на опашката, а не се възползваха от отворената врата.