Алекс Кош - Огненият факултет

— Двамата с Чез имаме друга работа…

— С вас разговарям! — повиши тон Ланс.

Чез, с неохота престана да съзерцава Натали и погледна към светлокосия великан.

— Зак, ти чу ли нещо? — уж учудено попита той.

— Не, а ти? — прозинах се аз.

— Аз също — каза Чез и смигна на Натали. Тя пак се изчерви и сведе поглед.

— Няма защо да разговаряме с тях — пресилено високо произнесе Ейнджъл, — те не са от нашия кръг.

— Къде ти, бедняци като нас ще се мерят с вас! — иронично подхвърлих аз.

— Спокойно — проговори намръщеният Найджъл, който досега беше мълчал. — Ако ще си изяснявате отношенията, направете го навън.

— Веднага — съгласих се аз.

Ланс тръгна към изхода, но Ейнджъл го спря.

— Не се разправяй с тях. Единият беснее, защото Академията му се е разминала, а другият дори не е със синя кръв, тук е просто господин Никой.

Сега вече ми се наложи да озаптявам Чез.

— Успокой се — прошепнах му аз. — Няма защо да бързаш, няма да ти избягат, предстоят ти дълги години в Академията.

Чез се поуспокои и отново се усмихна.

— Аз на ваше място не бих се фукал толкова със знатния си произход. Такива като вас само го излагат, а и ако се съди по вас, излиза, че Императорският род се изражда.

Видях, че след минута никой вече нямаше да може да удържи Ланс, но в този момент към нас се приближиха двама души и вниманието на всички се прехвърли върху тях. Единият беше Майстор с червена ливрея, с необикновено дълъг нос, а другият незнайно как успелият да се измъкне незабелязан Найджъл.

— Какво става тук — попита Майсторът.

— Общуваме си — през зъби процеди Ланс, хвърляйки унищожителен поглед към Чез, който продължаваше нахално да зяпа Натали.

Майсторът се обърна към мен и Чез.

— Вас бих ви помолил да си потърсите други места.

— С удоволствие — отговорих и като сграбчих Чез за ръката, се оттеглихме.

Докато вървяхме през залата към срещуположния й ъгъл и към най-отдалечената маса, съпровождани от насмешливи погледи, никой от нас не обели и дума. Едва когато седнахме до някакви дремещи старчоци, Чез проговори:

— Видя ли?

— Ъхъ — кимнах аз. — Леко се отървахме… или може би на тях им се размина.

— Не, бе! Видя ли Натали? Тя е… тя е…

— Ехо! Ти съвсем се побърка! — погледнах го аз. — Ти си имаш момиче, забрави ли?

— Момиче ли? — учуди се той.

— Ами да, нали сутринта пристигна с нея.

— Ще ме убиеш! — разсмя се Чез. — Аз я доведох за теб, исках да те ободря.

— Какво?!

— Ами ти беше толкова подтиснат и аз доведох това момиче. Не видя ли как те гледаше?

— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Та аз дори не си спомням как изглеждаше. Сега, ако ми я покажеш, няма да я позная.

— Непоправим си — поклати глава Чез и най-накрая забеляза храната. — Ей, това е печена патица!

Този път аз поклатих глава. Когато Чез забележи храна, смятай, че го няма и че с него връзката е прекъснала. Сега обаче аз също нямах нищо против да хапна и също се отдадох на храната с удоволствие, не по-малко от неговото.

Бързо се нахраних, доволно се облегнах назад и без капка свян заразглеждах гостите. А те бяха много. Като цяло, все момчета и момичета на моята възраст, но имаше и по-солидни дами и господа от Високите домове. Майсторите бяха седнали отделно, а от големите ученици в тази зала нямаше, те бяха в по-малката съседна зала. Тук имаше какви ли не тоалети… изобилстваха златните тонове на Високите домове и червените цветове на Майсторите. Но също така се забелязваше кафявото на търговците и сребристото на богатите семейства, каквото беше и семейството на Чез. Цареше смях и весело настроение, някои дори танцуваха, изобщо — купон!

Погледът ми бавно обхождаше лицата на присъстващите и изведнъж попадна върху физиономията на леля ми. Тя стоеше в компанията на някакви важни персони и ме гледаше лошо. Като забеляза, че я гледам, ме повика с пръст. Познатият леден поглед не предвещаваше нищо добро.

Бутнах Чез и кимнах с глава към леля ми, прокарах длан ребром по шията си да му покажа какво ме чака, с голям труд станах от стола си и тръгнах към нея.

— Здравей, лельо — тихо произнесох, след като се приближих.

— Нека ви представя племенника си, Закари — обърна се с леден тон леля ми към хората, които я бяха заобиколили.

Кимнах мълчаливо.

— Ти какво правиш тук? — попита ме тя.

— Как така какво правя?! — опитах се да се усмихна аз. — Мен ме приеха в Академията, имам празник.

— Не те ли е срам! — неочаквано високо и пронизително произнесе тя. — Не ти ли омръзна да лъжеш?!