Алекс Кош - Огненият факултет

Приближихме веселата компания и в един глас поздравихме с едно: „Да пукнете, дано“! Това, разбира се, не беше произнесено на глас, но беше ясно изписано на физиономиите ни.

— Привет, скъпи мои — неестествено щастливо пропя Чез. — Защо прекрасни създания като вас седят сами?

„Защото са патки“, едва се удържах аз.

— Защото нашите кавалери отидоха да се видят с най-силните ученици, които са в другата зала — отвърна Лиз.

— Колко мило — Чез изръкопляска и физиономията му доби абсолютно нелеп възторжен вид.

Лиз обърна поглед към мен.

— Ти как успя да минеш толкова бързо? — попита тя с присвити очи.

— Аз също се радвам да те видя, любов моя — усмихнах се насила.

— Разбрах, че вие също сте приет в Академията — каза една от приятелките на Лиз и кокетно погледна към Чез. Най-интересното беше, че той се смути.

— Ъхъ… — смутолеви Чез и се изчерви.

По принцип го разбирах, девойчето не беше лошо — рижо, чипоносо и което беше най-изненадващо, с лукав и умен поглед. Да срещнеш в компанията на Лиз такова момиче си беше направо чудо и Чез, в старанието си да не изтърве чудото, продължаваше да настъпва.

— С вас все още не се познаваме — произнесе той, галантно целувайки ръката й.

Усетих, че съм излишен, но Лиз не се оказа толкова проницателна.

— Това е Натали — намеси се тя. — Дъщеря е на Александрий Митис, новия младши съветник на Негово Императорство.

Охо! Това момиче беше с по-висок произход и от мен! За Чез да не говорим — неговите родители бяха само собственици на пристанището в Меск Дейн, нищо, че то беше единственото в Империята на елирите. Притежаваха и няколко магазинчета за месо в Лита. Но всичко това не даваше никакви предимства на Чез пред наследниците на Високите домове. Работата не беше само в парите, най-важен беше произходът.

— Очарован съм — каза Чез, без да откъсва поглед от сините очи на момичето. А тя смутено наведе поглед и се изчерви.

Мисля, че щом момиче с нейното положение все още се изчервява, значи заслужава внимание.

— А ти, Зак — обърна се към мен Лиз. — Какви са твоите бъдещи планове?

— Да се подстрижа и да постъпя в манастир — изстрелях отговора, който предварително си бях намислил.

— Сериозно — настояваше Лиз. — С какво смяташ да се занимаваш по-нататък? Какво друго умееш, освен да правиш музика?

Започнах да се ядосвам. Никой не можеше да пипа моята музика! Музиката е свещено нещо!

— Мисля си, че това не е твоя работа — възможно най-спокойно отговорих аз.

Не можех да понасям, някой да се изказва неуважително за музиката, още повече, за моята и Лиз много добре знаеше това, но въпреки всичко си позволи този тон. Питам се обаче защо…

Взех се в ръце и се усмихнах.

— Ами ти, Лиз, с какво смяташ да се заемеш?

— Аз ще се посветя на любимия си съпруг — отговори тя.

— Сигурно, защото така и не се научи да вършиш нещо смислено — без да се замислям изтърсих аз и се зарадвах на удачния си отговор.

Лиз аха да кипне, но й размина — от тълпата излязоха трима души и запътиха към нас. По всичко личеше, че това бяха кавалерите, които бяха отишли да се кланят на големите ученици.

И тримата бяха облечени в златни фракове. Мода…

— Здравей, любов моя! — каза най-кльощавият от тримата, приближавайки.

Двамата с Чез се спогледахме: „Това плашило ли е бъдещият й жених?!“

Веднага обаче ни стана ясно.

— Запознайте се — гордо произнесе Лиз и прегърна през рамо хилавото момченце. — Това е братът на Натали — Ейнджъл Мийтис.

Ето защо Лиз се среща с него и какво търси очарователно момиче като Натали в тази компания!

— Това са Найджъл и Ланс, приятели на Ейнджъл и възпитаници на Академията.

Двамата с Чез кимнахме едновременно.

— А това са Зак и Чез — рече Лиз — говорила съм ви за тях.

— Надявам се, само истината? — каза Чез, поглеждайки към Натали, до която беше застанал широкоплещестият и русоляв Ланс. По-точно, той само изглеждаше широкоплещест в сравнение с мен, тъй както аз изглеждах широкоплещест в сравнение с Ейнджъл, но пред Чез направо бледнееше. Не помагаше даже златният фрак на Висок дом, нищо, че Чез беше със сребърен костюм — знакът на богатите семейства.

— Много ни е приятно — изрече от името на всички слабичкият Ейнджъл, макар че изражението му говореше за друго.

— Нещо ми изглеждате доста измачкани — произнесе Ланс, гнусливо поглеждайки към моя не особено представителен костюм. — През покрива ли попаднахте тук?

Изобщо не му обърнах внимание.