Алекс Кош - Огненият факултет

Когато най-сетне успях да видя лицето на врага си, от изненада за малко да го изпусна от ръце. Това беше невероятно красиво момиче, с уплашени очи и очарователни вампирски зъбки. Червените й очи и червените й устни изглеждаха прелестно на фона на бялото й лице и тъмната дълга коса.

— И това не ми се беше случвало — аз извадих най-очарователната си усмивка. — Момиче само да легне в леглото ми, без дори да се представи.

Както се бях поотпуснал, за една бройка да отнеса едно коляно на едно изключително чувствително място. Добре, че дълго тренираните ми рефлекси сработиха, та успях да избягна удара.

— Госпожице, засрамете се! — продължавах аз. — Нищо не съм ви направил, не беше нужно да стреляте, вие повредихте любимата ми картина — добавих, след като с крайчеца на окото си забелязах, че стрелата беше уцелила точно в средата споменатото произведение на изкуството. На картината беше нарисувана лодка, която плава по река, покрай зелен бряг, в един от най-древните паркове на града. Стрелата беше улучила лодката.

Прелестното личице на момичето беше застинало от страх и мен ме досрамя.

— Хайде, хайде, нищо лошо няма да ви сторя — миролюбиво проговорих аз. — Но и вие, мила госпожице, ми обещайте, че ще се държите прилично.

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай, ей сега ще ви пусна и ще поговорим по-спокойно — казах аз и скочих от леглото, изпълнявайки сложно салто. Нали трябваше да се изфукам пред дамата!

Момичето приседна на ръба на леглото и притеснено поглеждаше ту към мен, ту към ъгъла на стаята, където лежеше арбалетът.

— Какво сте забравили в моята стая? — наруших мълчанието аз.

— Това е вашата стая, така ли? — с учудващо спокоен глас уточни тя.

— Да речем, че сутринта беше все още моя — усмихнах се аз.

Само че тя не споделяше радостта ми.

— Тогава защо влизаш през прозореца? — попита и леко се поотмести по посока на арбалета.

— Нали ви казах, забравил съм си ключовете — отговорих и вдигнах от пода арбалета, за да не се изкушава моята гостенка. — Пак ще ви попитам, какво сте забравили в стаята ми, скъпа?

Гостенката прехапа устни, което изглеждаше доста страшничко при нейните кучешки зъби.

— Криех се — отговори ми най-сетне тя.

Повдигнах въпросително вежди.

— Мен ме издирват моите… роднините ми.

— Ясно, а арбалетът е за отбрана — допълних аз.

Тя ме изгледа с укор.

— Не, но такива като мен е по-добре да не излизат от къщи без оръжие. Нас много не ни обичат.

С това бях напълно съгласен. Вампирите и прочие обитатели на града и неговите покрайнини не се радваха на любовта на жителите, по-скоро беше обратното. Ако се случеше някой да застреля нощем вампир, никой нямаше и дума да му каже, даже щяха да го похвалят. Това не се смяташе за престъпление. Вампирите, духовете и всички подобни същества съществуваха някак отделно от града, макар и плътно до него. Ние се стараехме да не си спомняме за тях в ежедневието си, освен ако не ставаше дума за убийство или за друго престъпление. Ако се случеше такова нещо, върху тези нещастни чудовища се стоварваха всички подозрения и обвинения. Макар че като се замисли човек — дали наистина бяха толкова нещастни и безобидни?…

— Аз… не искам да бъда чудовище като другите! — яростно довърши тя.

— Това е разбираемо — произнесох замислено. — Ако нямате нищо против, каня ви да останете, колкото желаете. Бъдете моя гостенка!

— Няма нужда — неочаквано твърдо изрече прекрасната непозната. — Ако не възразявате, ще си тръгвам.

Изгледах я усмихнато.

— А как ще минете покрай мен?

На долния етаж се чуха стъпки и звучният глас на леля ми извика:

— Зак, тук ли си?!

— Тук съм, лельо! — викнах аз, за секунда отделяйки поглед от момичето.

Когато се обърнах, нея вече я нямаше на леглото ми. И по-точно, нямаше я в стаята. Единствените неща, които напомняха за присъствието на очарователната ми гостенка, бяха отвореният прозорец и арбалетът в ръката ми. Вдигнах рамене и тръгнах да зарадвам леля с новината от днес.

Бях приет в Академията!

Най-странното беше, че леля не прояви и грам възторг, когато й казах голямата новина. „Радвам се“, само произнесе тя, изгледа ме с леден поглед и се прибра в стаята си. Близначките изобщо не ги интересуваше, толкова бяха гадни. И така, стоях си аз вкъщи и се радвах сам на себе си, защото нямаше кой друг да ми се зарадва.

Чувствах се леко обиден. Това наистина на нищо не приличаше! Мен са ме приели в най-престижното учебно заведение на света, а никой и пет пари не дава! Да не говорим за разните му момичета, които стрелят по мен с арбалети в собствената ми стая и след това изчезват, без дори да се сбогуват. Думи нямам!