Алекс Кош - Огненият факултет

Свих се под погледа й, чудейки се защо така се е разбесняла. Толкова ядосана не бях я виждал досега.

— Не лъжа — тихо изрекох. — Няма причина да ми говорите по този начин.

Хората около леля ми се поотдръпнаха, защото на никого не му се забъркваше в семейната разправия на Висок дом.

Ето защо леля ми реагира толкова спокойно, когато й казах, че съм приет. Тя просто не ми беше повярвала. Защо обаче?

— Какво става тук? — чух зад гърба си спокоен глас.

Обърнах се и вече знаех кого ще видя. Ромиус, с кисела физиономия стоеше зад гърба ми и гледаше към леля ми.

— О, Ромиус, отдавна не съм те виждала — каза тя, временно забравяйки за мен. — Как така изведнъж реши да дойдеш при нас?

Зачудих се. Защо ли разговарят с такъв тон? Когато си говорихме с Ромиус, той нищо не спомена за влошени отношения с леля ми. Даже напротив.

— Просто чух, че безпричинно се караш на малкия и реших да се намеся.

Бях така изумен, че преглътнах „малкия“.

— Ти прекрасно знаеш, че той не може…

— Може — прекъсна я Ромиус. — И няма нужда да говориш пред него.

Пред смаяния поглед на леля ми, той ме прегърна през рамо и ме отведе встрани.

— Не се притеснявай, ей сега ще поговоря с леля ти, а ти върви да се веселиш — каза Ромиус, като избягваше погледа ми.

— Тя защо… — подхванах аз.

— После, после — прекъсна ме Ромиус и тръгна към леля ми.

Постоях още малко и когато дойдох на себе си, тръгнах да търся Чез. Но когато се върнах до масата, където го бях оставил, там заварих съвсем други хора, които седяха на нашите места. Чез пак беше изчезнал. Не ми оставаше нищо друго, освен да се подслоня до едно свободно място до стената. Когато застанах там, ми стана ясно защо е свободно. Огромен зелен фикус скриваше цялата зала. Въздъхнах, уморено се облегнах на стената и се опитах да събера мислите си. Пречеше ми само нестихващата глъчка, но нищо не можех да направя.

Неочаквано шумът утихна. В началото си помислих, че ми се е сторило, но като се заслушах, разбрах, че гласовете наистина са утихнали. Надникнах иззад фикуса и видях, че всички седяха безмълвни. В залата цареше гробно мълчание.

От мястото ми се виждаше идеално входът, през който бяхме минали ние с Чез. Ясно видях, че през него влезе една фигура, облечена в бяла рокля. Всички присъстващи гледаха безмълвно, дори и Майсторите думичка не проронваха. Аз, разбира се, хабер си нямах кой е влязъл и какво става. Неуместно беше да питам, защото гласът ми щеше да проехти като гръм в настъпилата тишина.

Бялата фигура величествено мина през залата и, което беше най-невероятно, се отправи към мен. Макар че едва ли би могла да забележи от такова разстояние един толкова незабележим човек, още повече зад фикуса. Изглежда просто беше решила да тръгне в тази посока. Така или иначе, тя шестваше по залата, а зад гърба й хората се раздвижиха и зашушукаха. Малко по малко започнаха да идват на себе си. Колкото повече се приближаваше към мен фигурата, толкова по-отчетливо и по-съблазнително се очертаваха формите й, а шепотът ставаше все по-силен. Когато вече беше прекосила половината зала, видях, че насреща ми върви едно невероятно стройно момиче. Лицето й беше покрито с много тънък, но непрозрачен воал. Гълчавата в залата нарастваше.

Най-сетне момичето стигна до масата срещу мен и грациозно седна върху един от столовете с толкова изящество сякаш сядаше не върху стол, а върху трон. Тълпата отново се раздвижи и всички продължиха разговорите си, поглеждайки от време на време с крайчеца на очите си девойката в бяло. Стоях, гледах и се мъчех да видя поне нещичко под воала. Не ми се наложи дълго да чакам, тъй като не мина много време и момичето само го махна и аз видях едно невероятно красиво лице. Най-красивото лице, което някога през живота си бях виждал. Това беше лицето на момичето вампир, което днес заварих в стаята си.

Сигурно така щях да си остана, вторачен в нея, но се появи Чез, който водеше под ръка Натали и прекъсна съзерцанието ми.

— Защо не си в настроение? — сияещ, попита той.

— Ами и аз не знам. Дойдох тук с един приятел, но той някъде се изпари. Случайно да си го срещал? Такъв един, рижав, с нахална физиономия и малко малоумен на вид.

Натали се разсмя и погледна към Чез, за да види как ще реагира.

Но той не успя нищо да каже, защото към нас се приближи моят чичо.

— Закари, трябва да поговорим — изрече с леко напрежение в гласа. После погледна към Чез и Натали и добави: — Моля да ме извините, но насаме.