Алекс Кош - Огненият факултет

— Нашият герой се оказа не дотам трениран — разсмя се звънко Алиса. — Горкият, съвсем се запъхтя…

— Алиса, съкровище мое — изрекох аз, като се стараех в същото време да се справя с дишането си.

— Какво има? — предпазливо се осведоми вампирката.

— Знаеш ли какво искам да ти кажа?

Приближих се рязко до нея и я прегърнах през кръста.

— Повече никога няма да те пусна!

Тя ме погледна внимателно в очите.

— Докажи го!

Без никакво смущение я прегърнах и целунах. После още и още…

— Това достатъчно доказателство ли е? — попитах след известно време.

— Едва ли. — В очите на Алиса светеха закачливи пламъчета. — Но за начало става.

През тази нощ си казахме още много глупости… Някой може и да не е съгласен, но аз пак ще повторя и ще кажа, че глупостите си имат своя чар…

Залезът окъпа покривите в огнени багри. Последните лъчи на залязващото слънце бяха измислили някаква особена игра и сега се опитваха да променят града. Може би не към най-добро. И наистина — златните къщи се покриваха с петна, сякаш от някаква болест…

Само едно здание оставаше незасегнато. Академията. Каменната грамада, която нищо не беше в състояние да помръдне, стоеше като величествен страж на мира в Империята.

В един от кабинетите на Академията се срещнаха двама — човек и вампир. Толкова различни и толкова еднакви.

Вампирът се беше разположил в едно кресло и пийваше вино, присвивайки блажено очи.

— Несравним букет — произнесе той накрая. — На око може да се каже, че е от трийсетата година от управлението на нашето човече. Как го наричаха?

— Сирия — подсказа му човекът, който стоеше насреща. — Обаче не си прав. Това вино е от грозде, брано преди седмица.

Вампирът направи още една глътка и погледна недоверчиво към човека.

— Остави тази работа. Това вино е на не по-малко от двеста години. Можеш да ми вярваш.

— Съгласен съм — кимна човекът. — Но е от реколта, брана само отпреди седмица.

— Не те разбирам — призна си вампирът.

Човекът се усмихна.

— Как да ти го обясня… ние сме Майстори и си имаме наши си хватки. Например, долу, в мазето на Академията има едно помещение, където времето тече малко по-различно…

— А-а… Знаеш ли, преди смятах Майсторите за малко тъпи. И скучни. Най-вече скучни. Но се оказва, че някои от тях имат въображение.

— Това комплимент по мой адрес ли е? — опита се да уточни човекът.

— По твой е — великодушно се съгласи вампирът.

Те замълчаха за няколко минути, наслаждавайки се на виното и на тишината.

— Като си помисля колко безупречно проведохме всичко — наруши мълчанието вампирът. — Такива забавни комбинации не съм правил повече от няколко века.

Човекът бавно постави чашата си на масата.

— Не виждам нищо забавно. Напротив — тъжно е — въздъхна Майсторът. — Тъжно е, когато си принуден да използваш такива методи. Но по друг начин нямаше да се оправим със старите пънове.

— Остави ги старите пънове! — екзалтирано извика вампирът. — Колко грамотно се държаха младежите! Вашият Огнен факултет показа на всички колко струва.

— Съгласен. Децата са многообещаващи и аз виждам в тях бъдещето на Академията — усмихна се Майсторът. — Все пак, без Келнмиир сами нямаше да се оправят. Добре, че той реши да застане на тяхна страна.

— Моля ти се, аз този мъж го познавам откакто съм на този свят и мога да ти предскажа действията му като своите собствени. Освен това — вампирът измъкна от пазвата си някакъв лист. — Има някои причини, поради които той нямаше как да не помогне на учениците. Жалко, че едва сега разбирам за това…

— Какви са тези причини? — поинтересува се човекът.

— Лично е — неочаквано се смути вампирът и бързо прибра листа обратно. — Писмо от далечното минало…

Те помълчаха още известно време.

— И все пак, ние с теб не постъпихме много умно — неочаквано каза вампирът. — Мислехме, че шпионинът е Закари, а се оказа, че е съвсем друго момче. Него никой не го подозираше. Добре, че уредихме, информацията за телепорта, който води към пограничните райони да стане известна на всички, не само на Зак. Трябва да отбележа, че шатерци подготвиха тази операция за няколко часа и като цяло, всичко беше добре измислено.

— Да, шатерци проведоха много професионално цялата операция, при това, на практика, без подготовка — съгласи се Майсторът. — Освен това са се научили да правят добри психоматрици. Впрочем, това момче — Стил — беше изпратено в пограничните райони, след като му беше изтрита паметта и отстранена шатерската психоматрица.