Алекс Кош - Огненият факултет

— Да не е за сметка на качеството? — попитах с подозрение.

— Ни най-малко — успокои ме Ромиус. — Даже напротив!

— Напротив ли?

— Нека ти разкажа подред — предложи чичо ми. — Ти се оказа прав за някои неща. Тази история не е минала без намесата на леля ти, макар че не тя те е хипнотизирала. Това е свършено от добър специалист.

— Защо тогава твърдите, че леля ми е замесена? — не разбрах аз.

— Не ме прекъсвай и ще разбереш — твърдо отсече Ромиус.

Ах, да, Майсторите никак не обичат да ги прекъсваш…

— Така. Ти си бил хипнотизиран преди десет години. Направил го е специалист. Смисълът е бил в това — Ромиус направи пауза — да бъдат ограничени твоите способности за магии.

Добро начало…

— Уверен ли сте в това? — уточних за всеки случай.

— Със сигурност — потвърди чичо ми. — Би трябвало да се досещаш, че освен леля ти, на никого другиго не би му хрумнало такова нещо. Тя винаги е била много практична жена, но чак толкова…

Разбира се… Сега ми стана ясно защо не й се вярваше, че ще постъпя в Академията. Знаела е, че това е невъзможно, щом тя самата се е погрижила.

— И сега, какво, по-силен ли съм станал? — попитах аз и затаих дъх.

— Не си прави илюзии — върна ме от небето обратно на земята Ромиус. — На първо място, твоите способности няма да бъдат особено блестящи. Твоят приятел… как го наричахте? Огненото момче? Та, неговите способности ти няма да постигнеш, но със сигурност ще си на нивото на Чез, Невил и прочие…

— Гледай ти… — можах само да кажа.

— Освен това, сега, когато Келнмиир вече е развалил хипнозата, виденията ти ще те посещават доста по-често — продължаваше Ромиус.

Прибра ми акъла… Така и така напоследък сънувам само пророчески сънища. Време ми е да започна да си изкарвам хляба като ясновидка…

— А какво се случи по време на изпитите? — припомних си аз. — Разбрахте ли? И защо за мен времето се измести с половин час…

— О-о-о… — Ромиус ме погледна с уморен поглед. Едва сега забелязах, че той изглежда явно недоспал и малко смачкан. — Това е дълго за обяснение… а и нашите догадки засега стъпват само върху предположения. На изпитите музиката, която слушаше, в комбинация с действието на призмата може би ти е повлияла по някакъв начин… Хипнозата е много сложно нещо. Никога не се знае какво би могло да се случи. А колкото до слънцето — това е страничен ефект. След сензитивния шок, нещо в мозъка ти се е изместило… това е всичко.

Това е всичко… Интересно, ако в неговия мозък нещо се беше изместило, какво щеше да приказва?!

— В момента мозъкът ми — запънах се аз — е наред, надявам се?

— Сега при теб всичко е наред — увери ме Ромиус. — Трябва само да отидеш до друидите, за да излекуват няколкото синини и ще бъдеш като новороден.

Няколко синини ли? А защо имам усещането, че синината е една — цялото ми тяло?!

— Значи, сега съм свободен и никой не ме смята за шпионин? — уточних.

— Пак се хващаш за това — въздъхна Ромиус. — Никой не те е смятал за шпионин…

Той ме погледна в очите и леко се смути.

— Е, може би малко сме те подозирали…

— Сега подозирате ли ме?

— Сега съм уверен в теб повече, отколкото в мен самия — усмихна се Ромиус. — Освен това, вече намерихме шпионина. Ще ти кажа, че действахме по твоята следа. Оказа се прав.

— Значи е Стил? — заключих аз.

Точно него подозирах… дори бях уверен, че е той. Просто не ми се искаше да вярвам. Весел, добродушен младеж, с когото другарувахме повече от два месеца… той да е шпионинът… Направо да не повярваш! Бях склонен да мисля, че по-скоро е Триз или някой друг от компанията на Ейнджъл…

— Да, Стил е — потвърди Ромиус. — Или по-точно — Дхарм. Това е неговото истинско име. Така са го кръстили родителите му.

— Мислех си, че Стил е роден в Лита — промърморих тихо.

— Нека не го обсъждаме точно сега — помоли ме Ромиус. — Нямам много време, а имам много работа. Освен това, не искам да ти развалям настроението, още повече, че днес е празник.

— Празник ли?

— Не биваше да ти казвам — намръщи се Ромиус. — Но щом вече съм ти споменал… В общи линии, твоите съкурсници са ти приготвили малка изненада, така че, когато те поканят на празненството, поне се направи на изненадан.

Наистина бях изненадан. Празненство в Академията?

— Защо точно днес? — леко объркано попитах аз.

— Защото днес най-сетне ще напуснеш тази стаичка — отговори Ромиус. — С една дума, празненството е посветено на теб.

На мен?! За какво? Тоест, аз може и да се досещах, но все пак… празник в моя чест в Академията…