Алекс Кош - Огненият факултет

Келнмиир възрази рязко.

— Защо да не е могъл? У човек се изработва рефлекс към собственото име за цял живот. И не всички психоматрици могат да го надвият. Съмнявам се, че шпионинът е имал време да си изработи устойчива психоматрица.

— Момент! Да не би да искате да кажете, че ако Стил е шпионин, неговата личност всъщност е добре направена психоматрица?

— Умно момче — кимна Келнмиир. — Само че в случая не се знае кой е психоматрицата — Стил или Дхарм… Стил реагира ли на това шатерско име или не?

— Стори ми се, че реагира.

— Сторило ти се е? — попита пак вампирът. — Добре, аз ще се опитам да се оправя с тази работа. Когато знаеш къде и кого да търсиш, нещата са по-лесни. Но това остава за по-късно. А сега да се заемем с теб.

Бях отведен в едно странно помещение. Малка стая с меки стени и легло, което стоеше самотно по средата.

— Лягай — заповяда ми Ромиус и излезе. Легнах послушно.

— Келнмиир — обърнах се към вампира. — Имам един въпрос към теб…

— Кажи…

— Откъде взе кръвта? Не са ти я дали Майсторите, аз ги питах.

Вампирът се разсмя.

— А ти как си представяш, че бих могъл да издържа без кръв два месеца и половина?

— Какво?! — Добре, че бях легнал, иначе щях да падна. — Искаш да кажеш, че си пил кръвта на някой от учениците?!

— Не — кратко отговори вампирът. — Имаш ли още варианти?

— Само не ми казвай, че си успял да внесеш запас от кръв…

— Това ти го каза.

— Но тогава излиза, че си имал през цялото време кръв под ръка! И си могъл да се оправиш с всичките тролове, които плениха братята Викерс и Кейтен…

Келнмиир сложи върху ръката ми някаква странна златна гривна.

— Можеше ли или не? — повторих въпроса си.

— Можех — призна си вампирът.

— Тогава защо?… — задъхвах се от гняв.

— Къде отива тогава ловният хъс? — попита ме вампирът. — Освен това, с теб трябваше да си поговорим насаме…

Какво можех да отговоря?… Все пак, вампирите са много различни от хората. Никога няма да ги разберем…

— Край. — Келнмиир тръгна към изхода.

— Може ли само още един въпрос? Последен…

Вампирът се обърна.

— Кажи.

— Защо, когато сте бягали от дневния клан, ти си показал на Алиса моя прозорец? Не можехте ли да се скриете на друго място?

— Браво на теб! — възхити се вампирът. — Досетил си се.

— За кое? — смаях се аз. Вампирът замълча за секунда.

— Забелязах те още рано сутринта, преди изпитите — най-сетне проговори той. — Заедно с Алиса се криехме в едно мазе, от което се виждаше идеално мястото, където се мотаехте ти и още две момиченца — близначки. Веднага забелязах следите от хипноза по теб и тъй като нямаше какво да правя, реших да разбера за какво иде реч.

Затова значи така нетърпимо ме заболя тогава главата!

— Алиса също ли ме видя? — попитах тихо.

— Не, какво говориш?! — отрече вампирът. — Тя тогава се готвеше за изпитите.

— Това как се връзва с попадането на Алиса в моята стая?

— Косвено… — Келнмиир щракна с пръсти. — Ромиус сигурно вече се е затъжил за мен. По-късно ще поговорим на тази тема. Лежи и си почивай.

Вампирът изскочи от стаята, още преди да съм отворил уста.

Какво значи да лежа и да си почивам?! И колко дълго ще трае? Виж го ти, гадината — започна да разказва и изведнъж изчезна. Сега ще умра от любопитство!

Легнах по-удобно на леглото и се опитах да се отпусна. Не мога да лежа просто така. Имам още толкова въпроси…

Бавно отворих очи.

Таван.

Логично е, нали лежа на леглото…

— Има ли някого? — с леко дрезгав глас попитах аз.

Тишина.

Вярно, тук няма никого.

Опитах се да стана от леглото, но не успях да се задържа на краката си и паднах. С голямо усилие се качих обратно и се помъчих да събера силите си…

Вратата се отвори и на прага се появи Ромиус.

— Как се чувстваш? — осведоми се той.

Ако трябваше да съдя по тона му, настроението му явно беше приповдигнато.

— Зле — отговорих мрачно. — Имам усещането, сякаш някой ме е ритал в продължение на часове.

— Не гледай към мен — замаха с ръце чичо ми. — С пръст не съм те докоснал. Сигурно те болят старите ти травми. Грешката е наша. Трябваше да те заведем първо при друидите…

Разбира се, ваша грешка… само че аз трябва да плащам.

— Махнахте ли хипнозата? — зададох въпроса, който ме интересуваше.

— Махнахме я — кимна Ромиус. — Голяма мъка беше. Келнмиир три дни…

— Три дни?! — изкрещях аз.

— Ти какво очакваше? — учуди се Ромиус. — Да махнеш хипноза, направена преди десет години, при това, без да увредиш психиката на човек… трябва да благодариш, че Келнмиир се оправи за три дена.