Алекс Кош - Огненият факултет

Залата беше подредена от край до край с маси и претъпкана с хора. Тук беше целият ни факултет, а най-напред се бяха подредили нашите преподаватели… навсякъде се виждаха червени и жълти ливреи, тук-там се мяркаха сини, имаше даже сиви!

Първи ме посрещнаха уважаемите Майстори: Шинс, Тирел, Ромиус, Ревел и още няколко личности, които не познавах. Всеки от тях най-официално ми стисна ръката и всички ми пожелаха най-големи успехи.

За пръв път, доколкото си спомням, видях Шинс да се усмихва.

— Браво, човече! — за трети път повтори той. — Ти си достоен ученик и си гордост за нашия Огнен факултет.

Тирел ми стисна ръката и каза, че винаги е вярвал в мен.

Ромиус напомни, че сега вече можем да се съсредоточим върху изследването на моите видения. Виж го ти, разправяше, че няма време да приказва с мен, а всъщност е гледал да не закъснее за веселбата.

Ревел… само ме потупа по рамото и се усмихна. Като знам какво ми беше разказвал за него Келнмиир, тази негова усмивка трябваше да ме накара да застана нащрек, но точно сега не ми се занимаваше с това.

Най-накрая господа Майсторите ме пуснаха и попаднах в лапите на приятелите си. Наив, Невил и Кейтен отново бяха предишните и сърдечно ме поздравяваха. Чез, все по-често и с пълно гърло изреваваше любимия си боен вик.

В залата беше и Догрон. Тролът ужасно се притесняваше, това беше изписано и на каменното му лице, но притеснението въобще не му пречеше бойко да омита чиниите.

Всички искаха да ми стиснат ръката, да ме потупат по рамото или само да ме поздравят. Вярно, не знаех за какво…

Но това малко ме интересуваше. Търсех с очи Алиса и не можех да я открия.

— Чез, къде е Алиса? — попитах най-накрая.

— Откога чакам да попиташ — усмихна се Чез.

— Е, дочака — раздразнено му отвърнах. — Казвай къде е?

Ето че излязох от равновесие. Дори забравих за глада си…

— Чака те, ей в онзи ъгъл — прошепна Чез. — Но се престори на изненадан, като се появи.

И този е голям майстор на изненадите…

— Ще се изненадам! — отговорих и тръгнах бързо в указаната посока.

Когато, най-сетне видях Алиса… дъхът ми спря. И не се наложи да се преструвам на изненадан.

Тя беше с бялата рокля, която носеше тогава в „Златният полумесец“. Друидите се бяха постарали и по лицето й не бяха останали никакви следи от предишните рани…

Бавно се приближих към нея.

— Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие — каза тя и се усмихна. — Надявам се този път да сте подготвен…

— О, да — отговорих. — Успях да потренирам…

И ето ни — танцуваме…

— Знаеш ли, — тихо каза Алиса. — ще ти призная защо те целунах тогава в „Златния полумесец“… Когато Келнмиир разбра какво се е случило в твоята стая, много строго ми забрани да общувам с теб. А аз му правех напук, за да му покажа, че не ми е господар.

Ако Алиса си мисли, че ще й се обидя — не е познала. Онази вечер аз самият през цялото време правех напук на леля си… А Келнмиир се оказва, че е голям хитрец! Сигурен съм, че нарочно й е забранил да общува с мен, защото е знаел, че ще стане обратното. Имам впечатлението, че всички сме му безкрайно ясни.

Намерих с поглед вампира и той, сякаш очакваше, че ще го погледна, ми смигна.

Разбира се, на всичкото отгоре и подслушва…

— Алиса, това вече няма значение — казах меко на вампирката. — Не е важно миналото, важно е настоящето.

— Като стана дума за настоящето — весело продължи Алиса. — Не би ли могъл да ме изпратиш? Нещо се уморих…

— Ако знаеш, аз колко съм уморен — въздъхнах. — Тоест, да не би да искаш да кажеш, че най-сетне мога да те изпратя?

Алиса се усмихна лукаво.

— Предлагам ти да опиташ.

Двамата се запромъквахме към изхода.

По пътя се сблъскахме с Майсторите, които не искаха просто така да ни пуснат. Наложи се да изпием с тях по чаша вино. Освен това, Шинс подари на Алиса зарядния пръстен, с който унищожи консервационното поле, а на мен — вече силно проскубаната универсална бойна метличка.

Алиса изскочи от залата няколко секунди преди мен. Излязох след нея и спрях объркано на прага. В коридора нямаше никого.

Направих две крачки напред и се огледах.

Нямаше никого.

Изведнъж, в дъното се мярна бял силует.

— Още колко да те чакам?! — викна ми тя.

— Тичам! — извиках и хукнах към нея.

Успях да я догоня едва при телепортите.

— Колко си бавен — каза Алиса. — Хвани ме!

С една крачка тя влезе в телепорта и изчезна в бялото сияние.

Последвах я.

Безуспешно се опитвах да догоня вампирката чак до стаята й. Едва пред вратата тя се обърна към мен и ме огледа насмешливо.