Алекс Кош - Огненият патрул

— Точно така — съгласи се той. — Ако бях и аз толкова умен, сега нямаше да грача. Друидите строго ми забраниха да говоря през първите два часа, за да зарасне раната, но аз глупакът не се сдържах и поговорих с едно красиво момиче от Въздушния факултет. Така че, сега ще хриптя…

— Как всичко отиде по дяволите — със съжаление казах аз — и то заради глупостта ми…

— Да бе, глупост! Това не е глупост, това е нещастен случай. И е случайност, че Ейнджъл се събуди в грешното време, за да ти метне една Ледена стрела. Ако можеше да се видиш… брр… ужас.

Страх ме беше дори да си го представя.

— Но вече не чувствам нищо — казах аз, проверявайки усещанията си.

— Това е, защото мина много време и ти вече си излекуван. Така че… момент, сега ще ти развържа ремъците — изграчи Чез.

— Но нали каза, че сега не трябва да съм развързан — казах бързо.

— Не, не съм казвал такова нещо — не се съгласи моя червенокос приятел. — Друидът каза, че веднага щом се събудиш, можем да те развържем. А те вързаха, за да не се разпаднеш, ако мръднеш в съня си случайно.

— Наистина? — попитах недоверчиво. — Добре, развързвай тогава…

Някъде зад мен се чу шумолене и след миг почувствах, че съм свободен.

Бавно обръщайки се по гръб, видях усмихнатото лице на Чез.

— А къде е Алиса? — Попитах изненадано, осъзнавайки, че с изключение на нас двамата в стаята няма никой друг.

— Избяга някъде — Чез сви рамене. — Тя ти е много ядосана.

— Но защо? — извиках. — Какво съм й направил?

— О! — Чез се засмя на глас. — Нищо особено болезнено… само малко обидно… или дори срамно…

— Срамно? — облещих се.

— Ами… на мен ледената висулка ми попадна в гърлото, а при нея… как да кажа… малко под гърба.

— Аха — разбрах аз. — И за това ми е сърдита? Като се замисля, пред очите на цялата Академия да получиш ледена висулка в… мда. Сега те никога няма да го забравят, ще й го напомнят постоянно, ще я подиграват…

Намръщих се.

— Точно так — кимна Чез. — Алиса и без това не беше в много добри взаимоотношения с другите, а сега…

Да, почти всички ученици в Академията не харесваха вампирката, даже Майсторите се отнасяха с предубеждение към нея. Та тя е вампир, дори и да е от Дневния клан, а вампирите са опасни и напълно непредсказуеми.

— Може би ще отмине, а? — попитах тъжно. — Всички ще забравят за това и тогава Алиса няма да ми се сърди.

— Наистина ли вярваш в това? — изненада се Чез.

— Не, всъщност не — признах аз, — но не може ли човек да помечтае. Значи се оказва, че заради мен загубихме?

— А бе ти нищо ли не чуваш? — изуми се Чез. — Ако не беше ти, щяхме да спечелим с разгромяващ резултат. Аз бях притиснал Алик в ъгъла, а Алиса тъкмо довършваше противника си, когато ти… я рани.

Не бях убеден, че Чез наистина е в състояние да притисне Алик в ъгъла, защото този „Воден“ беше най-силния първокурсник, но това не променяше нищо. Загубихме заради мен. Какво пък, резултатът е едно на едно. Отначало успях да спечеля първия двубой, а след това успешно провалих този. Де да беше обратното… по-добре да бяхме загубили от Въздушните, отколкото от тези гадняри. Те и без това постоянно ни дразнеха, а сега ще станат направо непоносими.

— Така. А след като ви раних, Ейнджъл подло ме е атакувал в гърба. Виж го ти малкия гадняр…

Мисля, че открих кого да обвинявам за загубата на двубоя, че и на любимия човек.

— Аха, все пак да не забравяме, че предния двубой спечелихме само защото ти неочаквано се събуди и удари нашите противници в гръб — саркастично отбеляза рижия ми приятел.

— Все едно, обидно е — злобно казах аз. — Трябваше да го довърша…

— Трябваше, — съгласи се Чез.

— А къде са братя Викерс?

— Те отдавна си почиват у дома, както и Алиса. Само ти лежиш тука близо шест часа. Между другото, ако можеше да се видиш сега в огледало — като мъртвец си. Лечението те е изцедило целия — останал си само кожа и кости.

Сведох поглед към ръцете си… майчице мила! Това са си пръчки, а не ръце…

— Какво очакваше? — каза Чез, проследявайки погледа ми. — Беше направо пробит. От гърдите ти стърчеше двайсет сантиметрова шушулка. Такива ужасни наранявания никой от нас не е имал, нормално е да има сериозно отражение върху тялото ти.

По-скоро върху егото…

— Ама че Наблюдатели — изръмжах. — Как изобщо Майсторите следят боя, щом допускат да се случат такива нарянявания?

— Е, още си жив… — философски отбеляза Чез.

Напуснахме лазарета без бързане и се запътихме към телепортите. Всяко внезапно движение ми причиняваше силни болки в гърба, така че се опитах да се движа възможно най-внимателно и Чез ме изчакваше.