Алекс Кош - Огненият патрул

— Ако успеем, разбира се — добавих аз.

В действителност на нас ни се забранява да правим магии извън специалните часове и стаи и за това следят специални сензори, поставени във всички стаи и коридори, но с много късмет бях успял да деактивирам сензора в моята стая. Така че нашата група можехме по всяко време на деня и нощта да се упражняваме в създаването на магии. Жалко, че това не ни помогна в състезанието…

Още по пътя ние с Чез обсъдихме някои подробности за предстоящия експеримент:

— Аз съм само теоретик — веднага каза Чез. — Земната магия — това не е за мен. Дървета, цветя… пълни глупости.

В действителност Чез нямаше никакви способности за земна магия, но гордостта не му позволяваше да си признае.

— Това зад стените на Академията са „пълни глупости“ — не се съгласих. — А навън? Земетресения, каменни големи, отровни растения. Чух, че в горните курсове започват да работят с насекоми. Представи си един облак от отровни оси… Добре де, сега не говорим за това. Всичко, което ми трябва, са няколко цветя.

— Мислиш ли, че ще успееш да накараш да израстнат цветя?

— А защо не? — бях изненадан. — Вече съм го правил с бурен.

— Бурена затова е бурен, защото расте навсякъде. Нормалните, уважаващи себе си цветя, няма да растат на камък.

— Не съм толкова наивен — обидих се аз. — Мислиш, че нищо няма да направя?

— Ще видим — ухили се Чез и разбрах, че той е абсолютно сигурен в неуспеха ми.

Всички етажи бяха пусти — не срещнахме нито един ученик. Това изглеждаше, меко казано, подозрително, но мислите ми бяха твърде заети с предстоящия опит, за да обърна сериозно внимание на това.

Влизайки в стаята си, аз бързо запалих осветлението и съборих от масата всички учебници. Не знам защо. Предполагам, че просто исках да се освободя от натрупаното раздразнене. Поне се въздържах да скачам върху тях.

— За да освободим място — оправдах се.

— Хайде, твори — рече ми Чез и се свлече на леглото. — Аз ще погледам.

— Гледай, щом искаш.

— Твоето чудо направо на масата ли ще расте?

— А защо не? — съгласих се, въпреки че се канех да използвам някои ненужни тетрадки.

Така, сега да се съсредоточа. Изплитането на бурена беше сравнително просто заклинание, но последния път (и поради стреса, защото тогава ни преследваше каменен трол!) ми отне около пет минути. На едно цвете ще му трябва повече време… и ми трябваха не едно, а поне петнадесет.

Вдигайки от пода току-що съборения учебник с най-простите заклинания от четирите стихии, бързо открих нужния ми урок. „Култивиране на най-простите биологични култури“… така, мисля, че няма смисъл да се чете целия урок, затова — направо към заклинанието.

Прекарах половин час, за да сплета енергийните потоци в желания модел, и още десет минути „имплантирах“ грудката в масата.

— Готово — съобщих накрая. — Сега ще чакаме.

— Чакай, колко корена посади? — стресна се моят приятел.

— Един. Ако всичко е наред, тогава ще засадя останалите.

— Трябва да прекратим това нещо! — неочаквано извика Чез. — Цяла нощ да стоим тук? Само се виж: хлътнали бузи, очите ти блестят с маниакален блясък… Трябва да се лекуваш! И лечението да започне с вечеря, за която все още не сме закъснели.

— Добре, веднага ще посадя още дузина грудки — казах набързо. — Те трябва да израстнат за не повече от петнадесет минути, и след това ще отидем на вечеря.

— Погледни ме — заплаши ме Чез. — След половин час ще те хвана за яката и ще те замъкна в столовата. И само не се опитвай да се съпротивляваш: нищо, че си инвалид, така ще те подредя, че няма да се познаеш.

Останалите грудки създадох много по-бързо, все пак сплитането вече ми беше познато.

— Край, чакаме петнадесет минути — казах най-накрая и въздъхнах с облекчение.

Както се оказа, трудно е да се прави заклинание веднага след сериозна травма…

Мислите ми бяха прекъснати от условно почукване по вратата.

Поради факта, че ние често правехме магически опити в моята стая, бяхме взели и някои предпазни мерки. Затова и създадохме условните почуквания — различни за всеки ден от седмицата.

— А, някой от нашит — зарадва се Чез. — Сега ще разберем защо в Академията е тъй пусто.

Скочи бодро от леглото и отвори вратата.

— Къде се мотаете? — посрещна ни Алиса и с лекота отмести моя немалък приятел от вратата. — Току-що имаше събрание на нашия курс!

— Бяхме заети — махна с ръка Чез. — И какво казаха?

— Много интересни неща… Ей, какво правите тук? — вампирката отиде до масата. — Какви са тези грудки?