Алекс Кош - Огненият патрул

— Хайде да мислим логично — предложи ми той. — Цветя да й подариш не можеш, защото сме в кулата…

— Защо да не мога? — изненадах се аз. — Ще отидем до Земния факултет и ще помолим някой да ми направи букет…

— Надяваш се да се отървеш с един букет? — скептично попита приятелят ми. — Мисля, че ти е много, много ядосана… Макар че когато те караха към лазарета, тя и на крачка не се отдели от теб. О, колко страшно изглеждаше с парче лед в гърба…

— Повтаряш се — слабо отвърнах аз.

От лазарета ме освободиха бързо, защото бях лежал в безсъзнание достатъчно дълго дори за такава огромна рана, каквато ми подари Ейнджъл. Когато Чез подробно ми описа как съм изглеждал, набучен на огромната Ледена стрела, просто бях ужасен… А ние наивно си мислехме, че Огнения факултет е най-травматичния. Ха! Как пък не, всички факултети са толкова опасни, че неволно се чудиш как досега никой още не е загинал в двубоите.

Коридорът ни доведе до телепортите и при вида на кръглата площадка потръпнах.

— Хей, хайде по стълбите, а? — помолих Чез.

Работата е там, че след като научих за опасността да бъда разкъсан на малки парчета при използване на телепорта, аз се стараех да не го използвам. Или по-точно — просто коленете ми започваха да се тресат още щом зърнех площадката за телепортиране. Добре, че веднага след атаката над Академията Майсторите направиха огромно кръгло стълбище, опасващо цялата кула. Наистина не знам как успяха да го издигнат за една нощ, но веднъж излязох от стаята си и видях нова врата в края на коридора — и тя водеше към току-що построеното стълбище. Заобиколено от енергиен пашкул, който трябваше да служи като допълнителна застраховка, в добавка към обичайните парапети, за мен стълбището вече изглеждаше много по-сигурно от телепортирането.

— Няма проблем — съгласи се Чез. — Само че ти и сега едва влачиш крака — хайде като начало да минем през столовата да се подкрепим…

— Първо Земния факултет — казах твърдо. — Може би един букет няма да оправи нещата, но все с нещо трябва да започна.

— Започни с вечеря — предложи Чез.

— Край на разговора — отсякох раздразнено. — Отиваме в Земния.

— Да, господарю мой — дрезгаво и очевидно подигравателно каза Чез. — Че то, ако не ти угоди човек, получава Ледена стрела в шията… или по-лошо…

— В езика — завърших вместо него. — Край, тръгваме. Стига си говорил.

За по-сигурно го избутах към стълбите, но де такъв късмет.

— А, не — запъна се Чез. — Ти ако искаш нагоре по стълбите, давай тогава, но не и аз. Предпочитам да се телепортирам.

За момент се замислих.

— Добре, дракон да те вземе. Фобиите са си фобии, но да се влача трийсет етажа нагоре определено не е приятно.

— Точно така — зарадва се Чез и забърза към телепорта.

И аз трябваше да го последвам.

— Хоп, и готово — засмя се моят приятел. — Ето го и Земния факултет.

Факултетът се намираше точно срещу мястото с телепортите, но по някаква причина обичайните тълпи ги нямаше и всички етажни коридори бяха подозрително празни.

— Къде са всички? — попитах озадачено. — Само не ми казвай, че Академията е нападната отново.

Чез сви рамене и тръгна към стената с графиците.

— Не, виж, тук на елирски език е писано, че учениците от всички курсове на Земния факултет се събират на съвещание в някаква зала. Ами, какво ще кажеш, да отидем при тях и нагло да поискаме да обединят усилия и да ни направят няколко десетки букета, а?

— Много смешно. Имам по-добра идея, нека се върнем в моята стая и да се опитаме да измислим нещо друго.

Чез явно се канеше да каже пак някоя глупост, беше изписано на физиономията му, но неочаквано се отказа.

— Уморих се да споря с теб. Както кажеш.

— Да не си болен? — закачих го аз.

— Ами да — охотно се съгласи Чез, — уморих се от всичко — той прокара ръка по каменната стена. — Минаха само три месеца, а вече ми липсва простора, небето, горите, полята, нашия роден град, в крайна сметка. Депресират ме тези стени… И накрая, ти тука си имаш момиче, пък аз се запознах с такава красавица, а дори на среща не успях да я поканя. Как може така?

Уау, и аз имах подобни мисли, но при Чез явно положението беше доста по-тежко. Въпреки че с полята и горите малко се унесе — нито аз, нито той някога сме излизали от столицата.

— Разбирам те — признах аз. — Всички сме уморени. Затова и Алиса е така избухлива, а Наив цяла нощ барбекюта сънува.

— С една дума, да отиваме да садим цветя — смени темата Чез.