Алекс Кош - Огненият патрул

Гледах с крайчеца на окото си какво се случва с Невил, но нищо не можех да направя. Той беше твърде далеч, а всичко се случи твърде бързо…

Но три от моите Огнени птици все пак достигнаха един от Водните. Прекалено време отдели той да се радва, че е отстранил Викерс старши и твърде късно обърна внимание на птиците — те вече бяха преминали по-голямата част от разстоянието до него. Не успя да издигне щита си и Огнените птици го атакуваха от три страни. Резултат до тук 2–1 в наша полза…

Канех се да помогна на Алиса да се справи с останалите трима противника, когато с крайчеца на окото си забелязах някакво движение. Рязко се завъртях в мига, когато Алик, продължавайки дуела с Чез, хвърли в моята посока рояк от малки, с размер на палец, ледени стрелички.

Спешно трябваше да създам Универсална стена. Бързо възпроизведох сплитането, но в последния момент аз… не, не разбрах, по-скоро почувствах, че заклинанието няма да сработи, но вече беше твърде късно…

Вместо Универсална стена се получи нещо съвсем друго — една огромна Въздушна вълна, което буквално помете не само ледените стрели, но и намиращият се на пътя й Чез.

— О… — успях само да кажа, преди да получа удар в гърба и да падна на пода.

Тих глас с характерна интонация нашепваше:

— Нашата служба е трудна и опасна… но на пръв поглед като че ли не изглежда така…

Разбрах, че по някаква причина съм загубил съзнание, а сега виждам поредния странен сън. И осъзнах, че този сън, както и всички подобни сънища, означават нещо. Сякаш е точно това, което…

Отворих очи и полежах неподвижен за известно време, опитвайки се да разбера какво се е случило с мен все пак. А когато си спомних, рязко подскочих, опитвайки се да се изправя на крака…

— О, събуди се — изграчи някъде наблизо смътно познат глас.

Бавно започнах да осъзнавам, че лежа на нещо меко, очевидно легло, а лицето ми е потънало във възглавницата. Опитите ми да се обърна по гръб не даваха резултат, явно бях вързан.

— Спри да се въртиш — посъветва ме дрезгавия глас.

— Чез? — уточних за всеки случай.

Той се засмя дрезгаво.

— Че кой друг очакваше?

— Какво е станало с гласа ти?

— Дреболия. В шията ми се заби една Ледена стрела. Друидът каза, че ще съм така още три дни.

Най-накрая се реших да задам въпроса, който ме вълнуваше:

— Спечелихме ли?

— А ти как мислиш? — отговори с въпрос Чез.

— Не ме плаши — казах напрегнато. — Значи спечелихме ли или…

— Или — Чез въздъхна. — Направиха ни на пух и прах.

— Но как? — извиках и почувствах остра болка в гърба.

— Даже не знам как да ти обясня…

Той замълча за известно време и бях на път да повторя въпроса, когато той отговори:

— По-добре да не знаеш.

— Не, по-добре да знае — чу се ядосания глас на Алиса.

Интересно — през цялото време ли е била в стаята или току-що е влязла?

— За какво да знам? — почти извиках.

— Хайде, Чез, разкажи му как получи Ледена стрела в гърлото.

Хмм… нищо не разбирах, но раздразнението на Алиса май се дължеше не само за нашата загуба.

— Добре — въздъхна Чез. — Ами, Зак, ти за пореден път, вместо да създадеш любимата си Универсална стена, създаде Въздушна вълна, която помете всички Ледени стрели, които летяха към теб.

— Това си го спомням — казах безизразно. — И после какво, Чез?

— Ти насочи всички Ледени стрели в най-добрия си приятел, надупчи го като възглавничка за игли! — ядосано извика Алиса.

Дракон да ме вземе! Така значи, вече станах по-опасен и от Наив, който можеше случайно да нарани всеки един от нас! Отидох по-надалеч и се превърнах в истински унищожител. Какъв ужас.

— Прости ми, Чез, не исках…

— Ясно е, че не си искал — тихо прохриптя приятеля ми. — Обидното е, че ние все пак загубихме…

Момент… мога да разбера недоволството на Чез, но защо Алиса е толкова бясна? Разбира се, тя не обича да губи, но чак пък толкова!

Изведнъж осъзнах, че вече не мога да говоря с приятелите си, и се втренчих тъпо във възглавницата си.

— Ъ-ъ… защо не мога да се обърна?

— Защото са вързан — охотно отговори рижият ми приятел.

— А защо съм вързан? — попитах бавно, опитвайки се да запазя спокойствие.

Той отново се засмя дрезгаво.

— Защото в момента, когато ме надупчваше като игленик, получи огромна Ледена топка в гърба. И след като те донесоха тук, друидите старателно обездвижиха тялото ти, така че да не помръдва.

— Аха — казах разбиращо, — ами щом трябва, значи трябва.