Алекс Кош - Огненият патрул

— Аха — Чез скочи от леглото — значи старите грохнали Майстори ще хукнат като граничен патрул по улиците на селата. Разбира се. Както и да е, нека да отидем на вечеря, а? Много искам да ям. Между другото, Зак, виж, кактусите наистина разцъфтяха.

Ние с Алиса погледахме към масата. Наистина кактусите, достигнали до височина на средно цвете, бяха разцъфнали с жълти цветове.

— Забавно е — призна Алиса.

— Значи повече не си ми сърдита? — попитах с надежда.

Вампирката ме погледна, след това кактуса, а после отново мен.

— На сладур като тебе е много трудно дълго да се сърдя.

Като цяло, до вечерята вече нямаше напрежение в отношенията между нас… почти. Освен факта, че тя втора седмица не просто избягваше моята скромна компания, а бягаше от мен като от чума.

Братя Викерс просто излъчваха щастие. Както се оказа, ние почти със сигурност ще бъдем изпратени в родния им град — Крайдол. Майсторите съвсем логично бяха преценили, че коренните жители на града много по-бързо и по-ефективно ще могат да решават възникналите проблеми, а и неприязънта на населението би била по-малка — все пак не са непознати, а свои… Така че момчетата бързо забравиха позорната загуба и вече мечтаеха за скорошна среща с роднините.

— Тогава защо не ни оставят в Лита? — обидено полюбопитства Чез. — Ние със Зак сме от най-коренните жители.

Аз кимнах колебливо.

— Не, такъв сладък залък като столицата Майсторите със сигурност са запазили за себе си — иронично каза Невил. — Така че ще се наложи на вас, столичните контета, да се заврете в нашето затънтено село.

— При вас наистина ли миришете на тор, както разправят? — попитах предпазливо.

— Не чак толкова — Невил сви рамене, едва потискайки една ехидна усмивка. — След ден-два ще свикнеш, а след седмица няма и да забелязваш.

— Аз не съм съгласен с това — възмути се Чез. — Аз не искам да свиквам с миризмата на оборски тор! Искам вкъщи, в края на краищата!

За себе си не можех да определя какво искам. От една страна, разбира се, искам да се прибера вкъщи… но от друга страна, не си представям много добре срещата с леля Елиза. Това е, защото тя по някакъв начин беше успяла да ме постави под хипноза и така беше намалила магическите ми способности до смешни нива. О, колко издевателства изтърпях в училище, когато не можех да използвам и най-прости битови предмети и колко труд ми струваха трите месеца на обучение в Академията. С удоволствие бих казал на леля си всичко, което мисля за нея, ако… не се страхувах от нея. И нищо не можех да сторя с този страх, той беше в мен от най-ранно детство и просто не можех да се отърся от него. Така че по-добре, предполагам, да не се срещам с нея.

— Не можеш да избягаш от него — заяви Невил. — Така че стига си мрънкал, ами вземи се разходи, разузнай кое какво.

— Мрънкалник значи. Те ме обиждат, а аз ще им разузнавам — мърмореше Чез, но беше очевидно, че е доволен. Моят приятел винаги се е гордял със способността си да развързва езика на хората… трябва да призная, че той майсторски измъкваше цялата необходима информация, и то много незабележимо.

Чез веднага скочи от мястото си и хукна нанякъде.

Проследих го как изчезна в тълпата и се обърнах към вампирката.

— Алиса…

— Аз също имам работа — каза тя бързо. — И багажа трябва да си събера до утре.

С тези думи тя стана от стола и… изчезна в тълпата дори по-бързо от Чез.

— Само ми се струва или наистина всичко се върна в изходна позиция? — подметна Невил, кимайки към мястото, където преди няколко секунди седеше Алиса.

— Надявам се, че не — въздъхнах горчиво.

— Любовта е глупаво нещо — за пръв път тази вечер чухме гласа на Наив.

Този човек постоянно ме изумява. Ту се държи като дете, ту казва наистина умни неща… И как се хвърли да спасява брат си от каменния трол по време на атаката срещу Академията? Тогава видях в обикновено наивните очи на Наив такава безнадеждност, и разбиране… разбирането, че просто не може да постъпи по друг начин. Да, провървя ми с моите приятели, наистина ми провървя.

Невил ме мушна с лакът в ребрата.

— Виж кой идва към нас.

Бързо се обърнах.

— Кого виждам — на висок глас каза Ейнджъл.

По-добре да не бях се обръщал. Колко противна беше самодоволната му усмивка… с кеф да я изтриеш от лицето на този изрод с една Огнена топка. Между другото, и с враговете ми ми провървя — да мразиш такива самовлюбени типове си беше удоволствие.

— Добър вечер — неохотно поздравих приближаващата се двойка. Между другото, доста е странно, че Ланс и Ейнджъл идват при нас без останалата част на отбора си или минимум без третия си приятел.