Алекс Кош - Огненият патрул

Очевидно си мислехме едно и също с Кейтен:

— Невил и Наив, разберете адреса на новия ни дом… и си отидете вкъщи да зарадвате родителите си.

Братя Викерс радостно извикаха:

— Ура!

— Но след няколко часа да сте при нас.

Офицер Девлин бързо обясни на братята как да стигнат до мястото на престоя ни:

— Минавате покрай търговците на сланина…

Слушах обясненията, когато силно озадаченият вик на Невил привлече вниманието ми:

— Шегувате ли се? — Невил беше изненадан. — Там ли сме настанени?

— Да — сви рамене офицер Девлин.

— Но това е…

Останалата част от разговора между братя Викерс и стража аз, за съжаление, пропуснах, защото до мен се появи Алиса.

— Е, вече сме в Пограничните райони — каза тя тихо.

— Били ли си някога тук и преди? — попитах аз.

— Ами да, всеки уикенд яздя тук с родителите си — неочаквано рязко и явно със сарказъм отговори вампирката. — Разбира се, че никога не съм била в тази дупка! Каква работа мога да имам тук?

Уау, оказва се, че е доста нервна. Всъщност можех и сам да предположа, че Алиса не беше щастлива да е тук.

Вече качвайки се по стълбата, Невил се обърна и с пръст повика Алиса.

Стоях в непосредствена близост до стълбите и чух казаното от Невил.

— Алиса, запомни най-важното — когато излезеш на улицата, винаги си слагай качулката. Аз съм живял тук през целия си живот и знам как хората реагират на вампирите…

Какво пък, звучи съвсем логично. Няма нужда Алиса излишно да се показва. Само че, струва ми се, на човек с качулка някои хора ще реагират не много по-добре, ако не и по-лошо…

След братя Викерс на улицата излязохме и ние.

Примижах на яркото слънце, а ушите ми заглъхнаха от силната врява. Селото си е село, но пазара, на който се озовахме, не беше много по-различен от този в столицата. Поне на пръв поглед.

В контраст с цветната и позлатена Лита, сградите в Крайдол можеха да се похвалят с разнообразие от нюанси на сивото и кафявото. Тротоарите на граничния град не бяха покрити със светещи камъни, всъщност нямаше никакво покритие. Просто добре утъпкана през годините земя. И хората тук не носеха ярки одежди в различни цветове, както в столицата, но още от пръв поглед беше видно, че всичките им дрехи са много топли и здрави, и това беше разбираемо, тук за времето не се грижеше Въздушния факултет.

— Ама че мръсно — прошепна в ухото ми Чез.

— А торът даже не мирише — отбеляза Алиса. — Но пък мирише на нещо друго…

Кейтен вдъхна дълбоко и се засмя.

— Това е миризмата на града, приятели. Това го няма в Лита.

— Позволете ми да не се съглася с това — каза Чез, сбръчквайки нос. — В Лита живеят добре и без тази прекрасна миризма.

— Миризма, миризма — имитира Чез офицер Девлин. — Всички столичани първо се оплаквате от миризмата. И какво толкова има в нея?

— Нищо — свих рамене. — Просто я има и това е повече от достатъчно.

— Ще свикнете — ободри ни полицай Девлин и лъчезарно се усмихна.

О, тази негова широка усмивка направо ме депресира. Толкова ми се иска да го цапна в зъбите… даже не знам защо. Прекалено е изкуствена ли, или кой знае. Мислех, че отдавна съм привикнал към това, леля ми често ме водеше на всевъзможни приеми, но на фона на мръсния и сив град сияещият офицер направо предизвикваше.

— Офицер Девлин, никой ли не Ви е казвал, че вашата, безусловно, много… лъчезарна усмивка има интересно свойство — сякаш четеше мислите ми, невинно попита Чез.

— Да дразни хората? — офицер Девлин се усмихна отново, но не толкова широко. — Знам, знам. Но това е само на първо време, после ще свикнете.

Ние с Чез се спогледахме и се засмяхме. В очите си прочетохме, че ако в най-близко бъдеще обещания процес на „свикване“ не приключи, офицерът лесно може да се прости с комплект зъби. В най-добрия случай. В най-лошия — ще използваме няколко заклинания от книгата… между другото, за книгата!

Така и нямаше свободна минутка, за да разгледам по-внимателно ръководството. Дори в момента не знаех какво да правя — книгата ли да разгръщам, наоколо ли да оглеждам.

— След като ви заведа в къщата, за да не губим време, бих искал да направим една кратка обиколка из града. Имате ли нещо против? — предложи офицер Девлин.

— Разбира се, че не — отговори за всички Кейтен. — Само, като обикаляме из града, да спрем някъде да хапнем.

— Чудесно — зарадва се офицер Девлин. — И така, нашият град Крайдол се смята за най-стария град в Пограничната зона…

Нека позная, за най-стар го смятат само собствените му жители, а жителите на другите градове със сигурност смятат, че най-стар е техния си град. Мечти. При нас в Лита всеки Велик дом по същия начин се счита за най-древен. И едва ли не кървава война ще започнат, ако някой се усъмни в древността им.